Димитър Рашков - скулпторът, влюбен в еротиката и митовете СНИМКИ

Димитър Рашков на откриването на последната си изложба под тепетата в галерия "Възраждане"

Той е майстор на малката пластика. Вае причудливите си фигури с финес ​- като истински виртуоз, а те най-често напомнят за гротеската или водят към еротиката - без значение. Тази закачлива нотка ни подсеща, че животът има своята забавна страна. Нещо от света и мъдростта на епикурейците, които прошепват: „Търсете удоволствието, бягайте от болката“.

"Димитър Рашков е магия - казва за него галеристката Краси Алексиева. - От ония, белите. Свободен творчески дух, отворена душа, пее и проповядва в бронз простичките, но фундаментални казуси на живота -виното, жената, любовта."

Да, той е човекът​ планинар. Твори с любов своите бронзови истории, а те винаги са различни, с едно тънко намигване и закачка. Създава ги така, както диша планината - ту буйно, ту ласкаво, но винаги истински! На прага на своя 70-годишен юбилей Маестрото застана пред „Марица“, за да си поговорим за „достъпните“ гръцки богове, но и за нашите личности икони. За Лилит и Бафомет и за щастието като миг от живота.

- Маестро, избрахте Пловдив за своята 70-годишнина. И защо „Доказано“ - как Ви хрумна това име?

- Името е идея на Краси Алексиева, галеристката от „Възраждане“. Аз го приемам като „Доказано“ - т.е. работа, работа, работа. От години излагам творбите си във „Възраждане“ - тук ми е топло, уютно. С годините си създадохме прекрасно приятелство с Краси и Сим Алексиеви. Не обичам да „прескачам“ от галерия в галерия. Затова, ако искам да покажа нещо на пловдивчани, правя го във „Възраждане“.

Пловдив ми е близък с приятелите, с които ме свързват животът и творчеството. Този град за мен е един портрет на Димитър Киров, прегърнал двете си кучета. Димитър Киров ме покани в Пловдив, бях в ръководството на групата на художниците тук. Беше ми близък, свързваше ни искрено приятелство. Той ми е дал много като емоция, винаги искрен и точен в реакциите.

Харесвам Пловдив, но останах да живея в Карлово. Работя там - леярната е на 5 км от дома ми.

- Обичате Карлово, а усещате ли в градчето духа на Левски? Кой от заветите му трябва да помним днес? 

- За Левски е редно да се говори внимателно, много внимателно. А на политиците трябва със закон да им забранят да говорят за Дякона. Да, Левски присъства в моето творчество. Преди много, много години направих първия му бюст, който беше откраднат и нарязан. След това изваях малки фигури с образа му, една подарих в Молдова, другите отидоха в Малко Търново, Иракли, Павел баня и Чипровци.

Впечатлен съм как Левски, създавайки тайните си революционни комитети, не си е позволявал емоции, никаква слабост. Това означава, че когато поемаш ангажимент към себе си, към хората - трябва да го отстояваш. Независимо дали си удобен, или не.

Затова и аз съм обичан и мразен като Левски.

Преди година, когато направих втория му бюст, ровейки се в архива си, открих първия. И ги съпоставих, двата бюста. Моят първи Левски е млад, жизнен ​-когато съм го правил, съм бил на неговите години. Сега виждам как той е остарял, заедно с мен. Портретът му е с по-насечени, по-дълбоки черти.  Всеки носи Левски в себе си, аз - също. През всички години Апостола растеше вътре в мен. Левски винаги ще остане чист и неопетнен в сърцата на българите. Хората наистина го боготворят.

- Обичате и библейските сюжети, кой Ви е любим?

- Приказната страна на живота е с мен от моето детство. Баба ми разказваше страхотни приказки, дядо ми пееше фолклорни песни. Обикнах гръцката митология. С годините бегло опознах християнството, но гръцките богове ми бяха по-близки. Те живееха като нас, хората. Можеха да се влюбват и разлюбват. Правеха си шеговити номера. Зевс се превръщаше в какво ли не, за да получи любовта на избраницата си. Всички тези богове, също като светците в ​църквата ​- аз не можех да отида при тях, но ги ваех в пластики: ​свети Димитър или ​свети Никола. Изобразявах ги в образа на хората от обкръжението ми - ето защо моите „светци“ са живи, правят любов, черпят се и се веселят на воля.

- А как стигнахте до жената Лилит?

- Образът на Лилит. Всъщност аз постоянно изследвам образите, по които работя. Искам да ги „разтворя“, за видя какво има вътре в тях.

Лилит ​- в тази силна жена има много история! А моята история е, че имах приятел езотерик. Живееше в Париж и преди време ме помоли за помощ, да му направя от онези фигурки ​- мъжка и женска. Трябваше дори да му настрижа едно черно магаре - заради черните косми, за да си прави неговите „магии“. Малките пластики ми се получиха за няколко часа, но магарето… обикалях цял ден, за да го острижа. 

И така, отивам в Париж, а той ми приготвил друга изненада, казва: виж, сега да ми направиш Бафомет. Хубаво - ама кой е този? Не го попитах, разбира се. Прибрах се и се зачетох. Така покрай Бафомет открих и Лилит ​- първата съпруга на Адам. Знаете, Сатаната, създавайки материалния свят, прави Адам и Лилит ​-​ мъж​а и жената. Те са равноправни, но не издържат дълго заедно. Изпокарват се и тя, Лилит, бяга, за да стане съпруга на Сатаната, на самия Луцифер. 

- Оставате верен на малката пластика с еротични сюжети. С какво Ви привлича еротиката?

- Преди време подредих изложба във Вашингтон - 16 пухкави, възпълнички жени, всяка монтирана върху греда. Те искаха да бъдат гимнастички, но това си беше мой пластически проблем - как да ги моделирам? Дали на един крак, по един начин или по друг. Тялото ми подсказваше обемите. Забавлявах се да видя как се изсипва цялата тази маса. Самият живот ми задава тези причудливи сюжети. Ще ви разкажа и друга случка: напръсках си очите с ъглошлайф, без да искам. И нищо не виждам. Знам, че наблизо до нас живее една ромка, много дебела, която кърми. Отидох при нея и ѝ викам: како, пръсни ми малко в очите. Усещам топлото мляко в лицето си и в един момент очите ми се отварят и не мога да се спра да не гледам. Виждам срещу мен една огромна цица, която тя стиска и бълва срещу мен млякото си… като водоструйка.

Така че моите сюжети той самият живот ми ги предлага.

Избрах да работя с восък, защото обичам пространството. Това е моят материал, затоплен с човешка топлина. В същото време е пластичен, с него постоянно изваждам формата отвътре навън, за да заеме пространства -колкото се може повече и повече. Ето защо фигурите ми „стоят“ високо в пространството, а всъщност са на една тънка основа. Те това и искат. Трябва да летят в пространството. Аз съм същият човек като светоусещане.

Затова не обичам с камък - той е обем със строги параметри. За да го овладея, трябва да съм друг човек, да живея по различен начин. Да живея аскетичния живот на Микеланджело, да бъда затворен, намръщен. Защото хладината на камъка идва в теб и ти започваш да гледаш хладно.

- Как стана така, че увековечихте в бронз незабравимия Стефан Данаилов? Днес ликът на Ламбо е монтиран на фасада на Камерната зала на Пловдивския драматичен театър, а залата носи неговото име.

- Със Стефан се познавахме лично. Когато се видехме, все си правехме нашата програма: как ще отидем в село Ъглен, Плевенско, на гости при Георги Черкелов. Само че този план така и не се случи, не се видяхме. Затова си мисля, че когато решим едно нещо, ако не го свършим днес - утре няма.

Времето е сега, а не пред нас.

Когато ми се обади Димитър Георгиев ​- за барелефа на Стефан Данаилов - каза: искам да направя дарение за Драматичен театър-Пловдив. Ще го моделираш ти. Още в момента, когато видях стената в двора - имах решение. Доста се поизмъчих с този барелеф, исках най-доброто, и в един момент си казах: дотук. Мисля, че се получи добра композиция, като мащаб, като финес. Ефектът е постигнат, като гледат Стефан Данаилов отдалече, артистите искат… да го достигнат.

- Изглеждате като истински епикуреец.

- Епикуреец? Аз съм работохолик, работя от сутрин до вечер. Да, имам строг режим на работа: лягам си в 9.30 ч. вечер и в 4.30 ч. вече съм станал, правя си кафето, раздвижвам се. После се качвам в ателието и работя. При много строг режим.

Но когато съм с приятели, не мога да бъде тъжен, намръщен. Излизам с усмивка на улицата. А колкото до епикурейството - то е просто една философия. 

- Тогава да Ви попитам така: щастлив човек ли сте?

- Мислил съм по въпроса. Когато усетя, че вече напускам този свят, ще кажа със сигурност щастлив ли съм бил, или не. В живота има малки моменти, получава се едно сияние, една светлина ​- не зная какво е щастие. Вероятно щастие е, че имам децата си, това може би е най-голямото щастие. Велико е! Ще бъда щастлив, ако запазя енергията и волята си за живот, за да не съм в тежест на децата си. Какво е щастие - ще го кажа в последния си момент.

- Равносметката Ви? Каква е тя за всичките тези 70 години?

- Равносметката ми? Тя е, че все още имам огромното желание да работя. Да вдигам моите скулптури във все по-голям размер ​- два-три метра. Живеейки близо до планината, откривам много приятни пейзажи. Имам хиляди рисунки, всеки ден ги правя ​- с удоволствие. Така че съм оставил нещо! И си мисля, че дълго време ще бъда безсмъртен! Защото аз живея с това самочувствие. Много хора имат мои творби - картини или скулптури. Те ще продължават да ги съзерцават. Ще споменават името ми и ще ги гледат. Какво друго ми трябва?!

 Снимки от Наташа Манева 

Малка пластика с еротични сюжети, еротика и пластика - тази тема ни следва в цялото творчество на Димитър Рашков. Това са малки антични богове, които правят любов с митични същества. Светци, омаяни от виното, повдигат полите на пищни жени. Тези странни фигури ни посрещат на всяка от колоритните изложби на този магьосник, който обича гротеската. И се забавлява с нея, извайвайки заоблените форми на своите герои. Те нашепват за една греховност, която носи физическо, но и психическо здраве. Както и виталността на приказка, в която всички тези причудливи образи запазват своята жизненост.

Скулптор, но и художник, Димитър Рашков създава серии от цветни пейзажи. Има над 65 самостоятелни и е участник в много национални и международни общи художествени изложби. Членува в Съюза на българските художници и в обществото на художниците „Филипопол“ в Пловдив. През 2000 г. печели конкурс на СБХ за творчески престой в парижкия културен център Cité des Arts. През 2018 г. пък е удостоен с диплома за почетен професор в университета „Александър и Николай Столетови“ в руския град Владимир.

Самият той е роден в Карлово през 1954 г. Завършва скулптура през 1981 г. в Художествената академия, София. Работи като преподавател в Художествената гимназия в Казанлък (1981-1985). След това практикува в ателието на акад. Барадай в Киев (до 1986 г.). Бил е главен художник към Община Карлово, а от 2004-та е директор на Градската художествена галерия на обществени начала.