94-годишната Росица Николова към бъдещите депутати: Работете за хората, не за своите интереси

Работете за хората, не за своите интереси. Този апел отправя 94-годишната пловдивчанка Росица Николова към всички бъдещи народни представители, ​които ще бъдат избрани на предстоящия вот за национален и европейски парламент на 9 юни.

Тя е най-възрастната жива легионерка в Пловдив, както и най-малката осъдена през 1945 г. по силата на тогавашния Закон за защита на народната власт. Била е едва 14-годишна, когато е изживяла 52 кошмарни дни зад решетките на затвора на Държавна сигурност под тепетата. Тогава занданът бил в подземието на сградата, където днес е архивът на Общината. 

Не крие, че в досието й пише „осъждана“, и с болка разказва за преживените през годините ужаси. „Бях призната за виновна, че съм участвала в организация с фашистка идеология, поставяща си за цел събаряне, подравяне и отслабване на Отечествения фронт. Точно това е записано в досието ми“, казва Николова.

Като дъщеря на горянин, тя споделяла неговите възгледи

и това предопределило живота й.  Горянството е едно от първите и най-продължителните съпротивителни движения срещу комунистическия режим след края на Втората световна война, съществувало в България от 1945 до 1958 година.

„През пролетта на 1944 г. семейството ми бе евакуирано в село Старо Железаре, където се включих в Съюза на младежките национални легиони. Една вечер партизаните нападнаха селото и убиха кмета, а трупа му хвърлиха пред Общината. След 9 септември 1944 г. започнаха масови арести, а доста хора изчезнаха безследно. Аз и мои връстници не можехме  да понесем терора и се организирахме, за да помагаме на горяните, като основно събирахме пари и превързочни материали“, спомня си Росица Николова. Тогава разпространявали  и ръчно написани позиви срещу окупаторите, а заради това тя и съмишлениците й били обявени за врагове на народа и изправени на съд като участници във „Втора пловдивска конспирация“. 

Присъдата е предшествана от арест и 52 ужасни дни на ул. „Гурко“,

където тогава бил  каушът на ДС. През нощта на 29 април 1945 г. двама цивилни агенти на Държавна сигурност нахлуха и ме арестуваха в бащиния ми дом на улица „Балкан“ в Хаджи Хасан махала. Отведоха ме в затвора, където бях почти три месеца заедно с още няколко ученички и млади жени от Пловдив и Смолянско. Там беше невероятна мръсотия, спяхме директно върху цимента. Добре че близки ни носеха черги и одеяла, както и храна. Нямаше баня и всички въшлясахме. А до тоалетна ни пускаха само сутрин и вечер. Никога няма да забравя как веднъж така жестоко ме зашлевиха, че паднах на земята“, спомня си с тъга възрастната жена.

След тридневен процес присъдите срещу нея и останалите над 60 обвиняеми от „Втора пловдивска конспирация“ били произнесени на 13 септември 1945 г. Само тя и едно момче били наказани с поправителен дом, тъй като били малолетни, всички останали получили присъди 20 години затвор.

Заради антикомунистическите си възгледи почти половин век Росица Николова и семейството й били обект на репресии, гонения и заплахи, без право да излизат от страната, а преследванията и терорът продължават до промените през 1989 г. След разсекретяване на досиетата, между които и нейното, Христо Троянски описва детайли от него, както и ужасите от преживяното от нея в книгата „Врагът е с име на жена“.

Росица Николова пред една от килиите на бившия затвор на ДС. Достъп самодо коридорите бе предоставен преди няколко години от Община Пловдив.

Като ученичка е

изключена завинаги от II девическа гимназия „Царица Йоана“, днес СУ „Патриарх Евтимий“,

както и за две години от всички гимназии в страната. След обиколки от град на град, откъдето я гонели, накрая успяла да завърши гимназия „Васил Коларов“ в Пловдив, и то с отличен успех 5.50. Мечтата й била да продължи да учи право и я приели в Юридическия факултет ​на СУ „Климент Охридски“. Междувременно се омъжила за човек с нейните възгледи, също осъждан. Не била минала и година от следването й обаче, и от ДС получила ултиматум за 36 часа да напусне София. Но тъй като много държала да учи, продължила образованието си в Учителския институт под тепетата със специалност „Български и френски език и рисуване“. По-късно успяла да вземе и две специалности - „Българска литература и история“ и „Библиография“ от СУ „Климент Охридски“.

След като се дипломирала, започнала учителската й одисея. Заради клеймото в досието й дълго време за нея нямало постоянно място и все замествала в училища в региона. По-късно печелила конкурси и преподавала в различни техникуми и в Спортното училище в Пловдив, както и в Английската гимназия, а две години преди да се пенсионира - и в Ардино.

С падането на режима, идва и нейната свобода, тя с надежда и оптимизъм прегръща „синята идея“, симпатизира и на ВМРО. Нейният дядо по бащина линия дошъл в България от Македония и бил член на организацията.

Години наред Росица Николова е активен участник в политическия живот в страната. Била е сред учредителите на партия Български демократичен форум (БДФ), два мандата неин председател, както и секретар на общинската организация. Партията е идеен приемник на Съюза на българските национални легиони, а след това е част от СДС. След трансформациите в сините редици тя се дистанцира от политиката, но продължава да следи какво се случва и е безкрайно разочарована, че „синята лястовица“ завинаги е отлетяла от България. 

Росица Николова преди заболяванетоСнимки от личен архив

 Втора среща с Темида

Доста години след 13 септември 1945 г., когато чува присъдата си от Пловдивски областен съд, Росица Николова отново има горчива среща с Темида. Този път е заради дело за обида, което завежда срещу нея Здравко Зафиров. Той е зам.-министър на вътрешните работи в периода 9 май 2000 г. - 10 август 2001 г., а през 2004-та е заместник-кмет на Пловдив по “Обществен ред и сигурност”. По същото време Зафиров става председател на Националния комитет за войнишките паметници - сдружение, което има за цел възстановяване, поддържане и изграждане на войнишки мемориали в България и чужбина. Тогава предлага да се постави паметна плоча на загиналите турски войници под паметника Шипка, с което предизвиква национален скандал. „Заради тази негова идея го нарекох "предател" и той реши да ме съди. На първа инстанция загубих, но след това бях оправдана“, спомня си с тъга Росица Николова.

Чувства се самотна и изоставена

Преди две години Росица Николова получава инсулт и е почти прикована на легло. През деня за нея се грижи домашна помощница, а вечер - дъщеря й Дните й минават в четене на вестници и книги и гледане на телевизия. На нейната възраст е с бистър ум и чете без очила. Следи всички прояви в парламента и остро критикува днешните политици, че повечето преследват лични, отколкото обществени интереси. Най-голямата й болка обаче е, че се чувства изоставена и ненужна.

„Имам хубава пенсия, пари не ми липсват, жадувам за социални контакти. Като че ли съм забравена и вече никой от моите съидейници не ми се обажда. Не зная кой от тях е жив и кой не, дали все още има членове на Съюза на репресираните в Пловдив. Искам с някой от тях да си поговоря, да си припомним стари истории, които ни свързват. Като бях здрава, поддържах много контакти, ходех с удоволствие и на срещите, на които всяка година ме канеха мои бивши ученици, но вече, за съжаление, не мога“, казва с просълзени очи Росица Николова.