Актьорът и преподавател по публична реч Васил Караманлиев: В нито един край на България не се говори правилно

Васил Караманлиев е роден в Пловдив. Завършил е НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" със специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър - публична реч“ в класа на проф. Емилия Ангелова. През 2000 година основава под тепетата „Театърът на Чарли”, който ръководи до днес. Той е режисьор на спектаклите “Просто една история”,  "Бохемска рапсодия" по музика на групата Queen  и сценарий на хореографа Николай Серафимов. В тандем с него правят и спектакъла „Прераждане“, в който пее ангелогласната му дъщеря Василена Караманлиева. С нея поставя и пиесата на американския писател от арменски произход Уилям Сароян „Еди който и да си“. 

През годините Васил Караманлиев добива популярност и с многобройните си роли на клоун, в когото се превъплъщава, като само детските клоунади са над 100. В АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ преподава актьорско майсторство и публична реч, маркетинг и комуникации в изкуството, сценичен бой, работа с драматургия. 

Опитът му показва, че на много хора липсва умението да държат публична реч. В тази връзка той организира безплатен семинар на тема „Говори пред хората! Опитай, лесно е!“. Тайните на ораторските умения той ще разкрие на 5 ноември 2024 г. от 18 ч. в конферентната зала на НБ "Иван Вазов", ул. „Авксентий Велешки“ 17. 

- Вие преподавате публична реч, но каква е целта на нетрадиционния семинар как се става оратор?  

- Отдавна имам тази идея. Много хора около мен ми казват, че се страхуват да излизат пред публика. Между тях са персони, които трябва да промотират определени продукти, бизнесмени, колкото и да е чудно - и учители, политици, даже в момента обучавам известен пловдивски политик, на когото не мога да кажа името. А на една от учителките, която цял живот е говорила пред ученици, <210> се наложило да говори извън училище и се сковала. Хората, които изпитват т.нар. сценична треска, от една страна, се страхуват да изл​язат пред публика, от друга страна, имат проблем със самото говорене. Те тряб​ва да бъдат чуваеми и това, което искат да кажат, да бъде разбрано. Само така тяхното послание ще стигне до публиката. Така че целта на събитието е хората да разберат как чрез упражнения и постоянство могат да придобият умения за представянето си пред публика. Ще разберат как чрез различните компоненти на надежедневното говорене то може да се превърне в порядъчна публична реч.

Важно е също да се преодолее страхът от представянето пред публика, а разковничето е чрез психо-физическа подготовка за срещата с нея. Трябва да се усвоят правоговорът, техниката на говора, сценичната реч, художественото слово. Всички тези елементи трябва да бъдат събрани в едно послание, а процесът на придобиване е дълъг и различен при всеки човек. Публичната реч не се занимава само с речта, а с цялото човешко поведение. 

- Посочете известни личности, които нямат и които имат умения по публична реч.

- От политиците към първата категория спада Ахмед Доган, той говори ужасно. За разлика от него, Костадин Костадинов има много гладка и бърза мисъл и говори много добре, дори за варненец, има правилен говор, а там говорят меко. Също и при артистите Камен Донев и Бате Енчо, които и двамата са от Русе, има едва доловимо "мякане", характерно за техния край. В същото време Къци Вапцаров, и той русенец, не можеш да го хванеш, защото се е научил.

А аз се научих да не говоря по пловдивски още като студент. Провокира ме една моя преподавателка в София, но не защото тамошният български е по-правилен, а защото е по-твърд при звучене и изговор на е-то и и-то, което е правилно. Докато ние в Пловдив сме си "мекички".

Но в нито един край на България не се говори правилно. Обяснявам защо - в края на 19. век наши учени, завършили на Запад, се събрали да "правят" нашия правоговор, на базата на който е създаден правописът, а не обратното. Те разбрали, че в Италия, Франция, Германия, Англия има единен език, освен диалектите. Като се върнали в България, изучили я по области, взимайки от всяка по едно правило, и така направили събирателен българския правоговор. И е легенда, че във Велико Търново говорят най-правилно, защото там натъртват на ъ-то ​- например бръдътъ, врътътъ и т.н. Ц​елият Централен и Северен Балкан, където са Габрово, Севлиево, Велико Търново, Горна Оряховица, говорят на „ъ“. Оттам е взето светъ, макар че правилното е света, но тогава думата добива друг смисъл. Затова членуваните думи от мъжки род, се изговарят на „ъ“, което е парадокс.

Другата ми болна тема са чуждиците, с които се натъпка нашият хубав български език през последните 15-20 години. А особено ми бърка в очите една българска дума ​- фолклор, която е с английски произход - от folk ​- народ, и lore -мъдрост. И като кажат: фолклорен ансамбъл "Тракия", а той е народен. Същото важи и за фолклорна носия и фолклорни танци. По тази логика на депутатите трябва да казваме не народни, а фолклорни представители, не народно събрание, а фолклорно събрание, а защо не фолклорен театър „Иван Вазов“, вместо да е народен театър, или фолклорна библиотека "Иван Вазов", вместо народна библиотека. Това е безумие, защото чуждици се вкарват в речта ни, без да се влага мозък, същото важи и за изразите - „идва ми отвътре“, „намерих себе си“ и т.н. 

Другата ми голяма тъга е българското образование, което все повече деградира. Питам студенти във втори курс кой е написал „Тих бял Дунав“? И започва едно мислене, едно чудене. И се шегувам с тях, като им давам подвеждащи жокери - на кораба "Радецки", след това, като е ял луканка, или на връх Вола. Пак се започва дълго чудене, докато някой накрая се сети, че Иван Вазов е авторът. И ми става тъжно за тези деца, защото иначе са добри по душа. Но имат огромни пропуски от средното образование, цяло едно поколение излиза невежо. Навремето аз бях най-калпавият ученик, с което се хваля, но на матурата писах за Владимир Голев, а днес не са чували за този огромен български поет, както и за Александър Геров, и е грешка, че такива титани поети не са включвани в образователните програми. А Йордан Радичков само се споменава с „Ние, врабчетата“ и нищо повече, а той е вселена. Болно ми е, че децата, заради простотията на онези горе и може би не само тя, биват ограбвани. 

- А как откривате деца таланти за Вашата театрална школа?

- Нали има една приказка, че „От всяко дърво свирка не става“. Но аз зная и продължението, че за това се иска и майстор. Работата с децата колкото е приятна и трудна, толкова е и благодатна, защото те дават много идеи и аз „крада“ от тях. Например давам една тема - „дъвка“, и те започват да съчиняват етюд на тема "дъвка". И в този етюд те подхвърлят невероятни идеи, като лафове, емоции, състояние, дори и ситуация, с което много са ме учудвали и радвали. 

Децата, които обучавам, са в две възрастови групи ​- едната е от 1. до 7. клас, а в другата са гимназисти и над училищна възраст. Уча ги на правилните критерии за изкуство и театър. Целта ми е детето да започне да разпознава хубавия от пошлия театър. Защото едно е да опиташ манджата, а друго е да знаеш как е направена. И детето задава въпроси ​- защо еди-кой си играе така и защо не говори добре, и аз съм длъжен да отговоря. Така че целта ми в школата е да работя професионално, както са работили моите преподаватели с мен и на практика, и на теория. Нищо че след два часа репетиции излизам много изтощен от енергията, която давам, защото, ако не предам тази енергия на тях, няма смисъл да ги уча. И когато виждам, че те се влияят от мен и ги карам да се събудят, удовлетворението е голямо. Така е и със студентите, на които преподавам. 

- Имате ли ученици, минали през школата на „Чарли“, с които се гордеете? 

- Подготвил съм много кандидат​-студенти, които са влезли във висши училища по театър. Например директорът на Кукления театър в Пловдив Петър Влайков е мой ученик, както и неговият пиар Венера Мечкова. Директорът на шуменския театър Илия Виделинов също е мой човек. 

- Има една приказка, че музикант къща не храни. Това валидно ли е за актьорската професия и има ли тя перспектива в България?

- Разбира се, че има и това е валидно за всяка една професия. А дали един артист ще храни дома, зависи от артиста. Ако си вика: "аз какъв артист съм, да знаеш" и фирка, ще остане на едната заплата. Но ако ти си активен, ако търсиш начини да покажеш какво можеш, ако наистина го можеш, ще те търсят и искат. Ще намериш начин да режисираш, да играеш, да обучаваш, да участваш в различни реклами и т.н.

Работил съм Шекспир, Чехов, Брехт, от българските автори - Радичков, Йовков, Яворов и много други. Тази година идва ред на Самюъл Бекет и пиесата му „В очакване на Годо“.  Новото винаги е едно предизвикателство за въображението ми. За нещо, за което не съм си и помислял, че ще го направя. Преди време стоя сред публиката на Античния театър и се питам: Кога ли и аз ще играя там долу? Няколко месеца след това бях с Пловдивската опера в Холандия, където имах измислена  роля - главен клоун на улични клоуни в „Бохеми“.

Скоро след пътуването, през 2013 г., на Античния театър се проведе първият фестивал OPERA OPEN. Тогава най-неочаквано се качих на мечтаната от мен сцена, и то в много екстремна ситуация. По време на антракта, когато се сменяха декорите, Нина Найденова, която е създател на фестивала, каза: „Я Васко клоунът да излезе на сцената“! Така спонтанно трябваше да забавлявам публиката и това ми донесе голямо удовлетворение. Но не само клоунът ми е любим герой. Имам си един Събчо Иванов ​- анаграма за истински човек, но и малко измислен от мен, за когото един колега казва: това е любимият ми олигофрен. Опитах се чрез образа на Събчо да представя някои неща, които не ми харесват в поведението и отношението на хората. Но Събчо е ценен и за друго - събитието, което правим за публичната реч, аз съобщавам чрез Събчо Иванов. Така хората ще го чуят и ще го видят. Защото, когато излезе един идиот и ти обяви нещо по начин, който не е традиционен и нормален, ще ти привлече вниманието. 

- В професионално отношение не Ви ли е тясно вече в Пловдив? 

- Не, и няма да ми стане. Аз всеки ден минавам по главната улица като за първи път, защото гледам хората, а именно хората правят града. Те го мърсят, но и почистват, хората го правят възвишен и нисш, хората го правят красив и пошъл, хората го движат и т.н. Винаги има какво да се види в този град. Дори и на гробищата, където не само ще почетеш близки, които ги няма, но и ще видиш живи хора. А Чарли, който се роди в Пловдив, кръстен на великия  Чарли Чаплин, ми даде всичко. Децата, хората, студентите, с които работя, ме обогатяват с усмивките и идеите си при всяка среща.