Бившият заводски шеф Младен Младенов: Бентлита и попфолк дами да водят парада

Пловдивчанинът Младен Младенов има богат опит като профсъюзен деятел и административен ръководител в един от най-големите пловдивски заводи преди 1989 г. След промените е синдикален лидер в КНСБ. В последните години се изявява като бизнесмен.  

- Г-н Младенов, с какви чувства дългогодишен синдикалист като вас посреща празника на труда 1 май? 

- 1 май вече не е празник на труда, а на успелите. И е добре да му се смени името. На 1 май вече не излизат трудещи се хора, а само политици, които си правят пиар, както и търговци с кебапчета и бира. Няма нищо общо с празника, в който е заложена надежди за достоен труд и живот.

Най-добре на 1 май да дефилират собствениците на ферарита, ламборджинита, бентлита и дългокраките дами от фолка, които днес са символ на успеха.  

От 35 години трудовите хора са избутани в периферията. Взеха ни за евтина работна ръка в белия свят. Как да наречеш днес добрия работник? Успял? И получава повече пачки, с които си купува по-скъпи играчки, повече лукс. Но презадоволеността не прави човека щастлив.

 - Как се празнуваше преди 35 години? 

- За жените празникът започваше месец по-рано - стягаха нови тоалети, фризури. 1 май беше повод да се премениш, да си сложиш отличията. И се радваха. Никого не сме карали насила да идва на манифестация. Хората искаха да изпитат радостта от празника.

Да, имаше пресилени неща, но нали трябваше да демонстрираме успехите на колектива, това беше смисълът на манифестирането. 

А как сега шефът отличава някого за добра работа, освен да му вдига заплатата? Всичко се комерсиализира. Загубихме радостта от това да отиваш на работа. А и ордените, и медалите, и отличията за добре свършена работа са отречени.

- Как се ставаше герой на труда? 

-  Щастливият човек трябва да има цел. И преди 35 години я имахме - да си най-добър в професията. Профсъюзи и администрация се грижеха кадърните трудолюбиви служители да имат най-добри условия за работа, да бъдат отличени с ленти за отличник и ударник, с медали, ордени. Само най-добрите получаваха най-високото отличие - "Герой на социалистическия труд". За онова време да достигнеш този връх, бяха нужни много качества и изключителни усилия.

Нито един не е станал герой с връзки. Подборът ставаше "от долу". "От горе" никой не ни спускаше нито бройка за орденоносци, нито за герои на труда.

Привилегията да си ударник и герой беше задължение - да си винаги за пример. Не беше въпрос на пари - разликата между заплащането на най-добрите и средните работници беше в порядъка на 20-ина лева, т.е. 5-10 процента.    

Познавах доста герои на труда - Георги Карауланов, Найда Манчева, няколко от Пловдив - един  строеше комини, друг беше шофьор в ДАП-а. Тези хора се притесняваха, че са блеснали над останалите, и продължаваха да се усъвършенстват.

В нашия  Завод за запаметяващи устройства, един от най-водещите в Пловдив, имаше 5500 работници млади хора. Не успяхме да стигнем до герой на социалистическия труд, стигнахме само до орден "Георги Димитров". Герои имаха утвърдени предприятия като машиностроителния завод "Антон Иванов", ДАП.

Бях горд, че работя в този млад колектив, в който 49 процента бяха млади момичета. Сутрин в 7.45 ч. в завода звучеше мелодията от филма "Флашданс", а вечер в 16.30 - "Не, не ми се прибира".  Наистина заводът се беше превърнал за нас във втори дом, във второ семейство. 

- Звучите носталгично. Ще убедите ли днешните хора колко хубаво е било?

 - О, днешните млади хора трудно ще повярват, че за 60 стотинки в нашия завод хранехме работниците с три яденета. Стигнахме и до безплатен обяд, до храна за вкъщи. Имахме страхотен стол. Бяхме си построили и младежки клуб, в който идваха писатели, артисти. 

Построихме си и почивна станция в Приморско. Съжалявам, че не надградихме онова, което бяхме постигнали.

 - Как се промениха нещата след 1989 г.? 

- След промяната ме свалиха с дюдюкане и то тези, на които сме помагали най-много. Станах заместник на Кръстю Петков в КНСБ в най-сложното време. Нагледах се на неуки хора, на които им е дадено да управляват държава. След време пробвах собствен бизнес, включително строителство. Построихме едни от най-хубавите сгради в Пловдив. Изучих децата си, но ги подарих да слугуват на Запада. На уважение са, но са самотници. Синът ми е един от големите български учени, работи в ЦЕРН, Женева, вече 23 години.

Жалко е, че от десетилетия разтурваме постигнатото - оставихме руини от прекрасни заводи. Как можахме да забравим заслужилите хора, орденоносците, героите на социалистическия труд! Да оплюем, да захвърлим хората, които построиха това, което тарикати не могат да изпокрадат 35 години.  

За съжаление, днес няма щастливи хора. И са добре най-мързеливите и неработещите - получават помощи при толкова голяма необходимост от работна ръка!