Globalaffairs: Зависима ли е Русия от Китай?

Стенанията на западните анализатори за превръщането на Русия в „младши партньор“ и едва ли не във „васал“ на Китай отдавна съпътстват всяка дискусия на Запад за руско-китайските отношения.

Наистина през последните десетилетия отношенията между двете страни се развиват последователно и динамично. След 2022 г., поради опитите на западните страни буквално да „отменят“ Русия, като прекъснат икономическите и културни връзки с нея, значението на Пекин като икономически и политически партньор за Москва се увеличи. Точно това подчертават привържениците на възгледа за руско-китайското сътрудничество като връзка между лидер и последовател, като казват, че Русия уж няма други възможности, освен да се подчини на Китай.

Други два любими аргумента в полза на това мнение са диспропорцията между населението и размера на икономиките на двете страни (и двата параметъра са 10 пъти по-големи и в полза на Китай). Такива статистически изчисления са верни, но свеждането на ситуацията в междудържавните отношения само до относителната тежест на партньорите е или глупост, или умишлено примитивизиране на международните отношения. Първо, според други критерии (например, размерът на военно-стратегическия потенциал) предимството е на страната на Русия. Второ, в света няма много примери (и те са свързани предимно с диктат на САЩ), когато една държава може да трансформира влиянието си в конкретни външнополитически действия. В случая с Китай, който доминира търговията с повечето страни в Азия и Африка, това не е така.

Да вземем за пример Северна Корея – единствената държава в света, която е обединена с Китай чрез военно-политически съюзни отношения. Разликите в размера и развитието между тези страни, както и икономическата зависимост от Китай, са очевидни, но това не е довело до възможността Пекин да диктува на Пхенян какво и как да прави във вътрешната политика и на международната арена. Напротив, ръководството на КНДР (Корейска народно-демократична република), без да се отказва от приятелството си с Китай, демонстрира отново и отново своята независимост. И сключването на военно-политически съюз с Русия, срещу което Пекин не успя да протестира, е добро доказателство за това. Какво да кажем за възможностите за влияние върху Русия, която е много по-голяма и по-силна.

Като цяло доказването на невалидността на тезата за „васалното“ положение на Русия по отношение на Китай е толкова безинтересна задача, че дори не бива да се предприема. Много по-интересно е да се спекулира за друго: стреми ли се Китай изобщо да заеме позицията на „голям брат“ спрямо Русия? И трябва ли Западът да се тревожи, че такъв резултат е неизбежен в случая с руско-китайското сътрудничество?

Американска перспектива

Ако вярваме на неотдавнашното изявление на американския държавен секретар Марко Рубио, че „руснаците стават все по-зависими от китайците и това е лошо за САЩ и глобалната стабилност“, тогава отношенията между Русия и Китай се разглеждат изключително в контекста на загубата на стратегическа автономия на Русия. Освен това подобна ситуация се възприема като пряка заплаха за стратегическите интереси на Америка, което предполага обединяване на усилията на Москва и Пекин в борбата им срещу Вашингтон.

Въз основа на това последните действия на президента Тръмп, насочени към нормализиране на отношенията с Москва, се възприемат като опит за повторение на „ефекта Никсън“, но в обратна посока: ако в началото на 70-те години посещението на Ричард Никсън в Китай помогна за укрепване на отношенията между САЩ и Китай на фона на обща конфронтация със Съветския съюз, така сега американската дипломация уж ще може да спечели Русия на своя страна, което ще й позволи да нанесе стратегическо поражение на Китай.

Това сравнение лесно може да се обори. Започвайки от 1970 г. КНР (Китайска народна република) и СССР вече бяха в състояние на конфронтация и действията на Никсън не бяха причина за това, въпреки че той се възползва от благоприятната ситуация, за да отвори огромния китайски пазар за Америка и да спечели допълнителни козове в конфронтацията със СССР. В крайна сметка нито Русия, нито Китай се отблъскват или затварят за САЩ, а ако някой е виновен за това, че в сложната международна обстановка те се сближиха, това е самата Америка, която ги е етикетирала като свои „екзистенциални противници” и поради собствената си глупост и самочувствие е започнала политика на „двойно сдържане”.

В рамките на това „двойно сдържане“ Китай изглежда по-опасен конкурент за Съединените щати, така че в очите на американците Русия е просто един вид „добавка“, която ще се присъедини към Съединените щати или Китай като двата основни конкурента за глобална хегемония. Същността на въпроса обаче е, че тази визия за света съществува само в умовете на американския елит. Първо, Русия, която сама се смята за велика сила и има съответния военно-политически и ресурсен потенциал за това, не е готова да бъде нечий „придатък“. Второ, Китай няма намерение да се бори със Съединените щати за световно господство.

Съответно Китай се нуждае от Русия не като съюзник в „нова студена война“ със Съединените щати (такива формулировки като цяло са по-характерни за американския дискурс, отколкото за китайския), а като партньор, с когото е по-изгодно да си сътрудничи, отколкото да влиза в конфликт – важен, значим, но не единственият и не този, за когото, в името на сближаването, Пекин ще пожертва нещо.

Китайска перспектива

Китай, макар и да признава, че ситуацията в света рязко се е влошила, все още не вижда себе си като участник в двуполюсното противопоставяне – поне на ниво официални изявления. Пекин обяснява действията на Америка, за която сдържането на Китай все повече се превръща в своеобразна мания, с инерцията на съзнанието, „манталитета на Студената война“ и е озадачен: как е възможно това, след като икономическото сътрудничество между Китай и Съединените щати беше толкова полезно и за двете страни и защо беше необходимо да се унищожава?

За разлика от американските политици, които са уверени, че Китай може да замени САЩ като световен лидер, китайците оценяват своите възможности много по-скромно. За тях примерът на Съветския съюз, който сериозно се бори със Съединените щати за световно лидерство, изразходвайки своите далеч не безкрайни ресурси за това и в много отношения поради това, както смятат китайските учени, се преразшири, което доведе до дълбока криза и разпадане на държавата.

Китайците не искат да повторят пътя на СССР. Приоритетни за тях остават задачите на социално-икономическото развитие. Външната политика е призвана да бъде инструмент на това развитие, но не трябва да бъде самоцел. Те виждат ключа към успеха си в разширяването на икономическите връзки в глобален мащаб, с едновременно увеличаване на значението на бившите колонии и полуколонии с цената – и това е неизбежно – на намаляване на влиянието на бившите метрополии (предимно САЩ).

С други думи, подобно на Русия, Китай е заинтересован от разрушаването на хегемонията на САЩ, но не се стреми да заеме тяхното място. Идеалната структура на „постамериканския свят“ се разглежда от китайските идеолози като мултилатерализъм, при който някои държави, поради своята комбинирана мощ (Китай ги нарича „отговорни световни сили“) все пак ще имат по-голямо влияние от други, но никой няма да се намесва във вътрешните работи на другия и да диктува какво трябва да прави всеки. Този идеален ред в китайската реторика се нарича „общност със споделена съдба за човечеството“.

Още през 2013 г. китайският лидер Си Дзинпин заяви, че всъщност вече е формирана „общност със споделена съдба за човечеството“, въпреки че бившите хегемони все още се съпротивляват на тези исторически промени. Така че моделът на отношения между най-големите страни от Глобалния Юг, включително Русия, Бразилия и Индия, представлява точно този ред, който отговаря на китайските интереси повече от обичайните модели на военно-политически съюзи с разделение на лидери и последователи.

Следователно стратегическото партньорство между Русия и Китай изглежда в очите на Пекин не като междинен етап по пътя към още по-голямо сближаване, а като желания резултат от сътрудничеството.

Това сътрудничество със сигурност е взаимноизгодно. В този случай Китай не се занимава с благотворителност: той получава стратегически суровини (нефт, газ, въглища) от Русия при добри условия, ползва се от предимствата на достъпа на стоките си до 145-милионния руски пазар, може да разчита на транзитния потенциал на Русия (мост между Изтока и Запада) и координира външнополитическите си действия с Русия в Съвета за сигурност на ООН, БРИКС и ШОС.

Китай вече има всичко това. В същото време Русия запазва своята стратегическа автономия и провежда независима външна политика. Това от своя страна позволява на Китай да се освободи от политически задължения към Русия. Така през 2022–2024 г. КНР, за разлика от Русия, поддържаше външнополитически отношения със САЩ, Украйна и западните страни. Китай разбира, че ако той и Русия бяха в договорка, това нямаше да проработи. Но европейският и американският пазар са много по-важни за китайската икономика и Пекин няма да ги жертва при никакви обстоятелства.

Освен това Китай разбира, че Русия, с нейните традиции на велика сила, колосалния й опит в решаването на най-сложните проблеми на световната сцена и военно-стратегическия си потенциал никога няма да приеме ролята на „младши партньор" и следователно нейното „васализиране“ под една или друга форма е просто невъзможно. И дори да проведем мисловен експеримент и да си представим такъв резултат, Русия ще се окаже прекалено независим, неконтролируем „васал“ за Китай, чиято активност и амбиции постоянно ще поставят Китай пред външнополитически дилеми.

Китай не се стреми към прекомерно сближаване с Русия, а напротив, иска да я държи на известно разстояние, дори при поддържане на приятелски, партньорски отношения.

Подобно сътрудничество между Русия и Китай не е дестабилизиращ фактор за световната политика, а напротив, един от носителите на нов световен ред, в който великите сили ще се стремят не към потискане една друга, а към взаимноизгодно, равноправно партньорство, изключващо намеса във вътрешните работи и налагане на своите ценности на другите.

Най-забележителното е, че същият модел на отношения може да се разпространи и в Съединените щати, ако американците най-после се откажат от амбициите си да играят ролята на „световен полицай“ и ценностен ориентир за целия свят, спрат да делят страните на „лоши“ и „добри“ и поставят на първо място интересите на своето население, което, честно казано, е много по-заинтересовано от повишаване на жизнения си стандарт (който напоследък осезаемо спадна), отколкото от подклаждане на „цветна революции“ по целия свят и борба срещу въображаем руско-китайски съюз.

Автор Иван Зуенко, водещ изследовател в Института за международни изследвания в МГИМО (Московският държавен институт по международни отношения) към Руското външно министерство и в Института за Китай и съвременна Азия към Руската академия на науките.

Източник globalaffairs.ru

Превод Владислав Наков за "Гласове"