Проф. Кирил Топалов: Политиците изхвърлиха интелектуалците, търгаши окупират парламента

-  Проф. Топалов, с какво чувство наблюдавате политическите битки у нас? 

- Това, което гледаме сега, е  пародия на политика. Очевидно е резултат от тъжното обстоятелство, че половин век на българина му беше оперирано чувството за политически борби, за значението на участието в обществения живот, за право на свободно мнение - все неща,  иначе нормални за демокрацията. А липсата на повече от една политическа партия, на различни становища и  идеи  означаваше тоталитарна диктатура, в каквато мина половин век от живота на българското общество. И е естествено при отваряне на портата към демокрацията след едно такова безнадеждно половинвековно политическо мъртвило да сме свидетели на  познатото ни днес брауново тичане и блъскане, всред хаоса на което всеки лумпен може не само да създаде партия, но и с апломб да обвини всички други в негодност, предателство, корупция и още куп политически и морални грехове. Тъжна е наистина картината на нашия политически живот.

Има и още нещо. Дори в соцпарламента някога имаше от време на време, ако и за парлама, както се казва,  и интелектуалци. Вярно е, че след падането на комунистическата диктатура хората на духа в българското Народно събрание бяха доста - и в СДС, и в БСП. Постепенно обаче партиите в парламента останаха без такива хора - и от едната, и от другата страна, и от многото „страни“ днес, когато партиите и партийките се нароиха до карикатурни размери.

Можете ли да ми посочите един интелектуалец в  новия парламент? Броят им се свежда до неколцина, предимно известни от популярни телевизионни шоута. Я заслушайте речта на депутатите и на повечето от набедените ни политици. Какви интелектуалци са те! Не знаят как да се държат, с малки изключения не говорят правилен български език, нямат и елементарна езикова култура. А е известно, че както говориш, така и мислиш. 

- Защо интелектуалците се отдръпнаха от политиката?

- Не са се отдръпнали, просто политиците ги изхвърлиха от редиците си. Не са им нужни и е  много ясно защо - интелектуалецът мисли с главата си, има достойнство, има създадено име. Интелектуалецът няма да омаскари името си така лесно, както случайниците, които наблюдаваме в политиката, чието главно качество най-често се свежда до готовността им за безпрекословно изпълняване на нарежданията на върховния им господар ​- шеф, създател и личен собственик на партията си. Идването на демокрацията у нас беше като отприщване на бент, в който се изля и много мътилка. Имаше и чиста вода, но тя  изтече някъде встрани, а мътилката остана да движи колелото на воденицата.

- Защо след 35 години демокрация ставаме все по-разделени, все по-недоволни и озлобени?

- Т. нар. „революция“ бе планирана като вътрешнопартиен комунистически преврат, завършващ удар на спасителната за номенклатурата "перестройка", но натрупаният обществен гняв обърка плановете на стратезите, които очевидно не бяха предвидили всичко. Успяха обаче да разпределят народното богатство между себе си и децата си и така запазиха властта си, превръщайки политическата си сила в икономическа и обричайки народа на тежка криза и буквален глад. Постепенно ставаше ясно, че политиката няма нужда от идеалисти, затова и с малки изключения в нея няма  големи фигури, които да вдъхват доверие и да водят обществото. Политически търгаши и прости хора седят и до днес на много от банките в парламента. Там са не заради обществения, а за личния си интерес.

Затова хората се отдръпнаха от политиката  и все по-малка част от интелигентните българи ходят до урните. Хората все повече обедняват, озлобяват се и стават все по-непримирими един към друг.  Отчайващо е, че е така. Тревожа се как ще живеят новите поколения в тая атмосфера на все по-ширещата се политическа безпринципност и нагла безнравственост. Чудиш се дали и за кого да гласуваш, кое е по-малкото зло, а този избор е деструктивен и гибелен както за моралното здраве, така и въобще за съдбата на обществото.

Не трябва да смятаме, че с диктатурите е свършено. Историята познава всякакви политически реставрации и възраждания на гибелни идеологии, довели, довеждащи и днес - достатъчно е да погледнем какво става на север, на крачка от нас, до  трагедии, каквито мислехме за невъзвратими поне в нашата Европа. 

- Израз на какво е протестът пред Народния театър срещу постановката на Джон Малкович на пиесата на Бърнард Шоу "Оръжията и човекът"? 

- Изразът на обяснимо несъгласие на много хора с неблагоприятната светлина, в която са представени българите в тази пиеса с очевидно доста оспорими художествени качества, бе политикански деформиран от изблик на патриотарска, вече добре позната на всички ни агресивна политическа енергия. Сигурен съм, че много от тези разярени хора никога не са ходили на театър. А що се отнася до съвпадането на датата на премиерата с деня на титаничната Сливнишка епопея, това наистина е повод за различни мисли, но не и причина за прояви на вандалщина, включително и срещу директора, който излезе, за да поговори с протестиращите и да тушира напрежението.

- Добро ли е днешното време за писане? 

- Ако имаш какво да кажеш и ако знаеш как да го кажеш, всяко време е добро за писане, всяко носи своите драми.  Лошото е, че житейското време е много късо и човек не успява всичко да каже. Има и сериозен  проблем - в България вече няма много читатели. Твърде много са тв каналите и изкушенията в социалните мрежи. За съжаление, в момента се шири графомания не само по медиите и Фейсбук, но и на книжния пазар, тъй като всеки може да си издаде книга, стига да си плати. Първият български литературен критик Нешо Бончев, съвременник на Христо Ботев, нарича тогавашната литература „чернокнижно дяволско хороигрище“.

Нещо такова вилнее около нас и сега. Няма художествени критерии, плащаш си и всяко издателство е готово да ти направи книга.  Някога имаше тежка идеологическа цензура, но в по-голяма степен от сега имаше и художествена цензура. Добри писатели и поети бяха редактори в издателствата и беше въпрос на чест да пуснеш добра книга. Имаше и наложени отгоре поети и писатели, но от тях не остана следа в литературата. Сега обаче няма критерии, та затова и се сетих за определението на Нешо Бончев.

- Защо толкова много от творбите Ви са създадени в Пловдив? Откъде тази силна връзка? 

- Вярно е, повечето си пиеси и голяма част от романите си съм написал в Пловдив. В София нямах условия за писане, живеех в панелка с жена и малко дете. Освен това в един момент от Държавна сигурност решиха да направят стъпка и към мен. Учтиво обясних, че не мога да върша тая работа.  В такива случаи обаче те започваха да ти пращат провокатори, някои хора дори бяха пращани на лагер, откъдето най-често и не се връщаха. 

Знаех, че около мен ще започне да се затваря някакъв мрачен кръг, и така се сетих за къща "Ламартин" в Стария град, която беше творческа база на Съюза на писателите. Там нямаше наплив на пишещи - нямаше екстри като в станцията в Хисаря.  В „Ламартин“ живееха само Сашо и Верчето, пенсионирани учители от Яврово, селото на Хайтов. Много рядко се отбиваха писатели и работех съвсем спокойно сред истинска идилия -  прекрасен двор, обрасъл със  смокини и цветя. Всеки следобед в ресторанта отсреща свиреха флейта и пиано.  Когато не пишех, се разхождах из Стария град, често сядах на Античния театър, където си доизмислях сюжетите. Ходех и на театър. 

Задължен съм на Пловдив за този щастлив творчески период. Обичам вашия знаменит град, духовна столица, където се извършва Съединението. Последното ми гостуване беше през октомври в Тракийския културен дом, където Галина Димитрова, отлична поетеса и много сериозен литературовед, представи творчеството ми.  

- Не е ли жалко, че Пловдив не е станал столица на обединена България? 

- Имало е идеи, би могъл и Пловдив да е столица - за разлика от София, която е в периферията и е уязвима, той е в центъра на страната. Когато  в първото Народно събрание след Освобождението са обсъждали кой град да е столица, спорът е бил между София и Търново, не са се сетили за Пловдив. Почти всички депутати са били за Търново, но Марин Дринов - уважаван професор, учен, общественик, налага София. С мотива, че сърбите открай време мечтаят да вземат половин България и ако столицата е Търново, много лесно ще ги допуснем да заграбят част от територията ни. Но ако сложим столицата на 30 км от границата, ще се бием като лъвове и ще опазим страната си, казал професорът, очевидно държавническата му интуиция е предсказала онова, което е родило и пиесата със спорни качества на Шоу, за която вече стана дума. И ето парадокс - за благодарност към човека, на когото София дължи статута си на столица, името му носи  една от най-късите улици в града - зад Докторската градина и Университета.

- Македония за Вас е болна тема. Като член на Съвместната историческа комисия между България и РСМ виждате ли шанс да се преборим с българофобията на съседите от Скопие?

- Много  трудно ще се преборим. А няма как да не съм съпричастен към темата - по произход съм македонец, родът ни е от Дебър. Дядо ми е участвал в организацията на Илинденското въстание, прадядо ми Вельо Топала, богат търговец, е организирал и водел чета срещу албанските банди в Македония. Но спорът, поне засега, няма решение. Македония в момента се намира в нашия следдеветосептемврийски отечественофронтовски период - тоталитарна диктатура, каквато Тито им завеща, при която всяко несъгласие с водената политика на управляващите се наказва най-жестоко. Тази свирепа полицейщина, която Тито бе създал в Югославия, остана и в Сърбия, и в РСМ. Хърватия, Черна гора, Словения, Босна и Херцеговина тръгнаха напред към демокрация. Но Сърбия и РСМ - не. Те са верен сателит на Москва, затова и по медиите често казвам, че положението е отчайващо - за да те изберат за президент или партията ти да спечели избори, трябва да проявиш най-свиреп антибългаризъм.

Уважавам нашата политическа класа само за едно - единна е в становището си да не се пуска РСМ в Европейския съюз, докато не си промени политиката към България. Всички български партии са единодушни - най-сетне за нещо сме единни, обединява  ни  македонският въпрос. България е формулирала ясно позицията си - вето, докато не впишете в конституцията си българите като държавотворчески народ. Но не ги вписват, за да не добият права, включително процент за назначение във всички държавни служби. Още по-тъжно е, че всъщност македонските политици не искат страната да влезе в ЕС. Народът иска, за да  пътува свободно в Европа. Политиците обаче не искат, защото им е достатъчна финансовата далавера, която осъществяват и сега покрай    предприсъединителни фондове. Ако влязат в ЕС, ще има строг контрол. Те не  искат,  затова се държат все по-нагло към нас. В нашата комисия се мъчим да отстояваме историческата истина. Те веднага скачат: ​Никога не сме били бугари! Самуил никога не е бил бугарски цар!  Климент Охридски и ​свети Наум, Гоце Делчев, Григор Пърличев, Братя Миладинови не са българи... Много трудно се работи с такива хора.  Европа, на която някои у нас се сърдят и скърцат със зъби,  накрая изчерпа търпението си и им хлопна вратата категорично - докато не си оправят отношенията с България, да забравят за ЕС! И съвсем основателно ги отделиха от Албания, която за разлика от тях изпълнява всички условия и е съвсем коректна в отношенията си с България.

Проф. Кирил Топалов е писател, драматург, литературен историк, преводач, дипломат.  Потомък на бежанци от Дебър. Завършва българска филология в Софийския университет, където 40 г. преподава възрожденска литература. Специализира във Варшавския, в Атинския и Солунския университет. Преподавал е в университета в Екс​ ан Прованс, Франция. Бил е директор на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София, на Фонд „Научни изследвания“, общински съветник. 

Посланик на България в Гърция и Ватикана. Значителна част от най-стойностното литературно творчество на Кирил Топалов е създадено в Пловдив. Преди дни тук проф. Топалов получи националната награда "Чест и слово".