Има ли любовта срок на годност, или истинската трае вечно: Отговорът ще откриете в новата книга на Ребека Сърл

„Любовта има срок на годност“ – новата книга на Ребека Сърл излиза на 18 март!

Има ли любовта наистина срок на годност, или истинската трае вечно? Отговорът ще откриете в дългоочакваната нова книга на Ребека Сърл, която ще ви потопи в една незабравима история за съдбата, изборите и вечната сила на любовта.

Дафни вярва, че вселената има план за нея. Всеки път, щом се запознае с мъж, към когото изпитва привличане, получава листче с неговото име и точно колко време ще бъдат заедно. Бележките я известяват, че ще прекара три дни с Мартин в Париж, пет седмици с Ноа в Сан Франциско и три месеца с Хюго, когото някога е смятала за голямата си любов, но сега е най-добрият й приятел. Дафни получава листчетата от двайсет години и те винаги са имали краен срок: до момента, в който не получава бележка, на която пише само „Джейк“. Ще се окаже ли той любовта на живота й, мъжът, за когото винаги е мечтала и с когото ще сподели остатъка от дните си?

Двамата се влюбват, заживяват заедно и не след дълго той й предлага брак. Джейк е перфектен във всяко отношение, но Дафни не може да се отърси от усещането, че нещо липсва. Тя е убедена, че рано или късно съдбата ще поиска да й се отплати, а цената може да се окаже прекалено висока. Но след трийсет и три години, шест сериозни връзки и четиресет и две първи срещи Дафни е готова да поеме живота си в ръце, без да очаква напътствия от вселената. За да разбере дали любовта винаги има срок на годност, или истинската може да трае вечно?

Имай доверие, че нещата в живота ти ще се случат в най-подходящия момент

Ребека Сърл е телевизионен сценарист, автор на дамска проза и три детско-юношески романа. Получава магистърска степен от Нюйоркския университет, живее в Лос Анджелис. Постига световен успех с романа „След пет години“, преведен на 24 езика. „Едно лято в Амалфи“ още с появява си на пазара попада в класацията за бестселъри на „Пъблишърс Уикли“.

Откъде почерпи вдъхновение за написването на „Любовта има срок на годност“?

От личния си опит и близо петнайсетте години, посветени на неуспешни връзки, докато не срещнах съпруга си малко преди да навърша тридесет и седем. След края на всяка връзка си задавах въпроса: Пак ли? Не си ли научих урока? Сега в ретроспекция осъзнавам, че е трябвало да премина през тях, за да се превърна в точно тази версия на себе си и да срещна мъжа, който ще се окаже сродната ми душа. Определено знам какво означава да си необвързана или в неподходяща връзка, или в такава, която ти се струва страхотна, но накрая оставаш с разбито сърце. Дълго време исках да разкажа история за търсенето на любовта, но не знаех как точно да го направя. Дори казах на редактора си, че вярвам, че ако пиша искрено, то любовта ще се появи и в моя живот. Точно това се случи: три месеца след като завърших първата чернова на „Любовта има срок на годност“ срещнах мъжа си. Оказа се, че сме се запознавали преди седем години и макар той понякога да казва, че съжалява за пропиляното време, аз съм убедена, че нещата се случиха точно когато трябваше да се случат. И че преди седем години нямаше да се получи между нас. Благодарна съм за всички погрешни стъпки, затворени врати и провалени връзки, които ме отведоха до този момент

          Разкажи ни повече за романа.

          Главната героиня Дафни получава бележки, съдържащи името на мъжа, с когото ще има връзка и точно колко ще продължи тя. Но това е нож с две остриета. От една страна й позволява да се отдаде по-пълноценно на мига, без постоянно да се пита дали този мъж ще се окаже единственият. От друга обаче така тя никога не влага всичко от себе си във връзка, чийто край е предизвестен. До момента, в който не получава бележка с име, но без краен срок, която преобръща целия й живот. Вярвам, че понякога просто трябва да изчакаме нашата половинка да се появи. В други случаи хепиендът не изглежда по начина, по който сме си го представяли. Обща тема между всичките ми романи е ролята на съдбата и свободната воля и кое от двете всъщност взема превес. Зависят ли нещата от нас или ще се случат така или иначе, без значение от решенията, които вземаме и изборите, които правим?                                                                                                    Романът е посветен на всички жени, но най-вече на тези над тридесет, които все още не са срещнали своята половинка и се страхуват, че времето им изтича. Любимата ми мантра, в която вярвам безпрекословно, е: Имай доверие, че нещата в живота ти ще се случат в най-подходящия момент

          Коя е най-страхотната среща, на която си била? А най-ужасната?

Най-страхотната е всяка среща със съпруга ми, колкото и сладникаво и банално да звучи. А що се отнася до най-ужасната, тук списъкът е дълъг и обхваща всички срещи, в които ти се иска да си тръгнеш почти веднага, след като си осъзнал, че не само, че между вас няма никаква химия, но и че той не спира да говори за себе си. 

Източници: Los Angeles Public Library, inkandescentwomen.com,eonoline.com, apnews.com,today.com

          На листа не пише нищо освен името: Джейк. Пет букви върху кремава хартия, без никаква допълнителна информация, но оградени в черна рамка. Тази бележка има тежест. Държа в ръката си нещо важно.

          Намирам я пъхната под вратата ми точно когато тръгвам за вечерята. Вечерята, на която, според тази хартийка, ще срещна мъжа, с когото ще прекарам живота си. Това не се е случвало никога досега. Но всъщност такива неща не се случват повече от веднъж.

          Ресторантът е в Западен Холивуд, недалече от жилището ми. Предпочитам аз да избирам местата. Ако получа бележката късно, например по време на десерта – и там пише „два часа“, мога да приключа вечерята набързо.

          Вече сме съвсем в края на лятото и температурите в по-топлите вечери в Лос Анджелис спадат до около двайсет градуса. Вятърът е започнал да се усилва – напомняйки ни какво може да ни донесе есента. Пъхам косата си зад ушите и я отмятам зад раменете, докато се качвам по стъпалата и отварям вратата.

          - Здрасти, Дафни! – Хостесата в „Грасиас Мадре“, непретенциозно веганско заведение на „Мелроуз“, ме разпознава веднага. Тя се казва Мариса и знам, че по-рано работеше като барманка в „Пайки“ на Сънсет Булевард, преди да го затворят. – Пристигаш първа, искаш ли да седнеш?

          Мястото е много приятно – пространството около бара прелива в голяма и оживена тераса отстрани. Из целия ресторант има саксии с цветя, а от тавана висят стъклени лампи, светещи в топло жълто, които оформят отражения като пчелна пита върху теракотените плочи на пода.

          Нервна съм, а това е нетипично за мен. Нося черен потник и дънки. Неонови обувки на токчета. Сигурно трябваше да избера друг тоалет, да кажем нещо малко по-романтично, след като това ще бъде последната първа среща в живота ми, но вече се бях облякла и си останах така.

          - Разбира се – казвам ѝ. – Страхотен гащеризон. – Соча дънковия ѝ гащеризон. На мен няма да ми стои добре, но на нея много й отива.

          - От винтидж магазина на „Мелроуз“, за който ми каза.

          - Вярно, че ти го препоръчах – кимам, докато вървим. – Имат хубави неща.

          В Западен Холивуд има няколко места, където продават дрехи втора употреба, но „Уейстленд“ е най-доброто. Нямам много хобита, но обикалянето по винтидж магазини е едно от тях.

          Тя ме оставя до масата – сядам в дъното на ресторанта, което ми осигурява видимост към цялото пространство – и вадя телефона си.

          Имам съобщение от майка ми Дебра. Сладурче, погледна ли снимките, които ти пратих?

          Тя е процъфтяващ фотограф и снима основно мезузи – еврейски плакети за врати – не се шегувам.

          Отговорът е „не“.

          Има и съобщение от хазяина ми Майк, който пита дали градинарите са дошли днес. Отвръщам му с емоджи. Също не. Няколко съобщения в групов чат, за който съм изключила известяването – приятелки от колежа, обсъждащи моминското парти на Морган. Не съм виждала половината от поне десет години, чудно как изобщо са ме добавили.

          И едно съобщение от Хюго, бившето ми гадже (ще стигна и дотам): Е?

          Още го няма – пиша в отговор. После добавям: Тъкмо седнах.

          Чудя се дали да му кажа, че този път – за пръв път – листът е бил почти празен, но се отказвам. Предстои ми да срещна сродната си душа е нещо, което се казва очи в очи, или поне по телефона. Твърде много важни неща се пишат в съобщения в наши дни.

          Да пийнем по нещо после? Имам среща с Натали в „Крейгс“, сигурно ще свърша до 8.

          Опитвам да си спомня коя е Натали. Момичето, с което се запозна на йогата? Или онази от „Бъмбъл“?

          Може би.

          Оставям телефона върху масата с екрана надолу.

          Минават пет минути, после десет. Поръчвам си питие – една от специалните маргарити от менюто. Нещо с агаве и пушени люти чушки. Коктейлът пристига и го изгълтвам. Солен и пиперлив е.

          Той закъснява. Това не е добре, но мога да го понеса. Преди около пет години, горе-долу по времето, когато с Хюго решихме да се разделим, започнах да ходя навсякъде навреме. Справям се доста успешно. Въпреки трафика в Ел Ей. Човек просто трябва да научи ритъма на своя град. Да не се опитва да стигне от Брентууд до УеХо следобед. На „Уилшър“ до Уестууд Булевард винаги има ремонти, трябва да се мине по „Сънсет“. Сан Висенте към Седма улица до Пасифик Коуст Хайуей е най-бавният маршрут до Малибу, но е най-красивият.

          Телефонът ми дрънва. Ново съобщение от майка ми: ?

          Родителите ми живеят в Палисейдс, от другата страна на Шосе 405 в Лос Анджелис. Палисейдс прилича на идеалните градчета от старите филми, нови къщи като от картичка и търговски център, където са прекалили с ваканционните стоки. Това е възможно най-отдалеченото място, където все още се водиш, че живееш в града.

          Страхотни! – пиша в отговор, без да отварям имейла ѝ със снимките. Миналата седмица ми беше пратила цяло онлайн хранилище, пълно със снимки на нейния равин в различни степени на разсъблеченост в задния двор на къщата. Чудя се дали да ѝ обясня, че макар да обожава юдаизма и фотографията, не е задължително всички снимки, които прави, да са свързани с евреите и че еврейската ѝ идентичност трябва някак да се съвмести с тази на фотограф, но решавам, че няма смисъл. Няма да стане с две съобщения, а сега не искам да се разсейвам.

          Никакво разсейване.

          Трийсет и три години, шест сериозни връзки, четиресет и две първи срещи, един дълъг уикенд в Париж.

          И ето ни тук. Първият и последен лист хартия без срок на годност.

          - Дафни?

          Вдигам поглед и виждам мъж, който не е много по-висок от мен, с леко прошарена кестенява коса и лешниково-зелени очи. Облечен е с риза и дънки и носи една червена роза.

          - Здравей – казвам и понечвам да се изправя, за да – какво? Да го прегърна? Бързо се спирам и оставам седнала.

          Той ми подава розата. Когато заговаря, гласът му звучи приятно и познато.

          - Един човек ги продаваше отвън и реших да ти взема една като извинение, че закъснях с петнайсет минути.

          Когато се усмихва, около очите му се образуват бръчици.

          - Добра идея – кимвам и поемам розата. – Защо се забави?

          Той клати глава, сякаш иска да каже: Нямаш си и представа.

          - С колко време разполагаме? – пита ме Джейк.

          Оглеждам го. Истински, от плът и кръв, срещу мен. Има белег под челюстта си, една луничка до лявото око. Всички тези дребни детайли, които оформят човека, точно този човек.

          - Много време – казвам му. – Разполагаме с много време.