Премиерният „Арт“ на Драмата в Пловдив – разказ за „белите платна“ в човешките отношения

Можете ли да се закълнете, че сте на 100 % искрени със своите приятели? А можете ли да гарантирате, че те изцяло откриват душата си пред вас? Всъщност, какви са представите ви за приятелство и колко имагинерно може да бъде то в орбитата на човешките взаимоотношения? Какви си казваме, когато мълчим и какво премълчаваме, когато не спираме да си говорим, гледайки се право в очите? Сигурен, че поне веднъж в живота сте си задавали тези въпроси, докато се съмнявате в намеренията на приятел или пък напълно непознат. Ако не сте – ще започнете да си ги задавате, след като гледате четвъртата премиера от новия сезон на Драматичен театър – Пловдив, а именно „Арт“ от Ясмина Реза. 

Представлението събра ценители на театралното изкуство в Камерна зала на културната институция в петък, за да грабне мислите им и да ги разхвърля небрежно по бялото петно – шедьовър, което заема централно място в „Арт“. 

Историята грабва още в първите секунди и те кара да се чувстваш толкова уютно в душата си, че плесницата на истината, която идва малко по-късно, боли два пъти повече. Премиерното заглавие ни въвлича през завиден хумор в отношенията между трима приятели. Порочният кръг на човешките слабости се завърта между образите на Серж – ценителят на изкуството, който е изгубил границата между реалността и измамното, и Марк – неговият верен спътник и съветник в сянка, който се опитва да контролира действията му и да го побутва в правилната посока. Третият в „приятелската“ група – Иван е арбитърът в този груб мач, в който топката се оказва заблудата. 

Сюблимният момент настъпва, когато естетът Серж дава безбожна сума пари, за да закупи картина. И то не каква да е – истински шедьовър. Бяла, с бял фон и напречни бели линии в единия ъгъл. Каква красота само! Марк е потресен от бялото платно и още повече от сумата, благодарение на която тя е в дома на най-близкия му човек. „Бял боклук“ или „авангарден поглед“? Това различно схващане на реалността отваря непреодолима бездна между тях и бръкна с пръст в раната, която явно отдавна зее, но до този момент не е предизвикала болка. 

Иван пък, който трябва да е щастлив, защото ще се жени, застава между двата враждуващи свята и се опитва да срещне пътищата им в момент, в който това е повече от невъзможно. Резултатът – пълен разрив и близка среща с неприятното лице на човешките вътрешни вселени. Истината и хуморът се прегръщат толкова силно в представлението „Арт“, че зрителят се лута ту в отоплените коридори на познатото, ту в ледените тъмници на нещо, което отдавна ги човърка и звучи толкова познато, на моменти – твърде лично. 

За разлика от бялото платно, дело на уж недостижимия Антриоз, пиесата оцветява черно-белите човешки взаимоотношения и ги изправя пред жесток съд. Без значение от цветовата гама, резултатът предизвиква трус, от който бягаме от момента, в който сме се родили. Трус, който бута безмилостно фасадата на илюзорния ни образ и ни оставя душевно голи и боси пред шегите на истината. 

А тя, дами и господа, наистина е грозна. Грозна, но справедлива. Справедлива, но жестока. Жестока, но промиваща до чисто бяло. Зрителят излиза от залата с толкова въпроси в главата, с готова самоанализа, с готова оценка на битието около себе си, че със сигурност ще търси време да остане сам със себе си, за да достигне до най-важното – а аз такъв човек ли съм? 

Премиерният „Арт“ ни кара да се видим отблизо през театралното огледало и висотата на актьорската игра. Кара ни да осъзнаем, че приличаме ужасно много на Серж, че Марк ни е „одрал кожата“, както и че във всеки от нас се спотайва един малък Иван, който не обича да чува гласа си, нито пък да пъчи гърди, а просто да си мълчи и да се опитва да накара другите да видят красотата в това мълчание. А дали това мълчание е равно на искреност? Дали това премълчаване означава истинско приятелство? Дали просто всички сме актьори, за да можем да съществуваме на тази прашна сцена, която всички наричаме живот? Дали, ако кажем това, което носи реката на мисълта няма да отворим кутията на Пандора? Дали задължително трябва да преминем през подобен катарзис, за да проумеем, че чистотата на душата е в пъти по-важна от нейното преобличане по няколко пъти дневно с различните хора?

Определено пиесата на режисьора Живко Гущеров носи огромен гардероб от емоции, от които половината не са по наш размер – или са твърде малки, или твърде големи, или твърде дрипави, или пък твърде луксозни, за да се пременим в тях. „Арт“, обаче носи нещо много ценно, дори сакрално – в рамките на 90 минути изрича право в очите всичко онова, за което на нас цял живот не ни стига. И още по-ценното – изпраща ни вкъщи с болезнената самоанализа, която тепърва започва. А дали ще бъде доведена до край, и то успешен, зависи само от фините настройки на собствения ни вътрешен Космос. 

Премиерният „Арт“, който според мен следва да се играе в Голяма зала, нямаше да бръкне толкова надълбоко, ако ролите не бяха поверени на Ивайло Христов, Тодор Дърлянов и Валери Георгиев. Тримата успяват по уникален и неописуем начин да постигнат блестяща спойка на сцената, и същевременно да те накарат да повярваш, че именно те преминават през тази буря, която описва Ясмина Реза. Точно този професионализъм хваща за ръка зрителите и ги придружава по тъмните алеи на безкрайните човешки измерения. 

Следващата дата на премиерния спектакъл е на 7 декември. Явяването в залата на Драмата е повече от препоръчително. Разбира се, ако ви стиска да се изправите срещу себе си.