Тримона пази най-много градски легенди от соца

„Ако можеха да говорят“ е сборник с разкази на Йордан Йовков, но ако все пак някой някога напише „Ако „Тримонциум“ можеше да говори“, историите биха били не по-малко впечатляващи и интересни. Защото това е било мястото, където всички са влизали по един и същи начин, но са излизали по коренно различен“. В това ни убеждава историкът Димитър Райчев, който е сред най-ревностните изследователи на миналото на Пловдив. Прави го с поредната си уникална книга „Емблемата Тримонциум“. В нея обаче става дума и за първите знакови ресторанти под тепетата - от следосвобожденския период до ерата на "Балкантурист". 

Оформяне паркинга пред  хотел „Тримонциум” , 1969 г.

"В сърцето на Пловдив, изискан и достолепен, се издига хотел-ресторант "Тримонциум", превърнал се с годините наред с тепетата, Античния театър и Стария град в една от запазените марки на града. Надали има пловдивчанин, който да не е скътал с любов в душата си носталгичен спомен, свързан с това знаково място", пише Димитър Райчев за една от оцелелите емблеми на града под тепетата.

Освен събраната с усилие и търпение фактология, в изданието са поместени около 150 архивни снимки и автентични материали. Изключително ценна находка са и публикуваните за първи път лични спомени на Михаил Боев, човекът легенда, който от 1965 г. работи в системата на „Балкантурист“.  

Вътрешният интериор на ресторант „Тримонциум”

Неслучайно „Тримонциум“ се превръща в перла на родния туристически бранш в годините на соца. Първата копка на емблематичния хотел е направена на 4 октомври 1954 г. Монументалната сграда на пъпа на града отваря врати точно на 2 септември 1956 г. Тогава това е първият голям хотел с отделни ресторант и сладкарница с вътрешна колонада, която оформя втори етаж за сервиране, бар, винарна и банкетна зала. Чака го бляскаво бъдеще - именно Тримона фокусира светския живот на управленския и интелектуалния елит на Пловдив в следващите десетилетия. 

Бар-мецанинът

Бар „Каменица“, част от програмата, 1967 г.

Последователно през 1962 г. се откриват бирхале „Каменица”, през 1964 г. - хотел „България”, през 1966 г. - хотел „Марица”. За всички тях читателят ще прочете кога са открити, кои са архитектите, първите управители, сервитьори, дори готвачите им.  

Дневният бар на кафе-сладкарница „Тримонциум”

„Всяка сграда има своята история, която е наситена със спомени - понякога очарователни, друг път изпълнени с копнежи, радости и болки", добавя авторът Димитър Райчев и ни повежда на едно пътешествие през годините. Увлекателният му разказ предлага едни различен поглед към живота в и около хотела, видял хиляди лица, запазил техните истории и спомени. 

Интериор на апартамент в хотел „Тримонциум” с телевизор „Рубин” 102, ползван за представителни гости, 1963 г.

„Разположен в центъра на града, там, откъдето минават всички, сам по себе си огромен и внушителен, той още отдалеч строго оглежда тези, които искат да влязат в него. Единадесетте стъпала, които водят до терасите, леко ти вземат въздуха, преди сградата да те пусне в нея, сякаш за да те предупреди, че вътре няма да ти е лесно. Дръпната навън, дългата еднометрова дръжка бавно отваря огромната месингова врата и през малко фоайе и още една врата тържествено те вкарва в голям и висок като църковен храм салон -  описва усещането на гостите на Тримона в най-славните му времена Димитър Райчев. - Масите са пълни, свободни места няма, но и чакащите и кръстосващи нагоре-надолу хора никога не спират. Почти няма човек, който да не пуши, на белите покривки има чаши за кафе и алкохол, джубоксът свири своите песни и винаги има някоя двойка, която танцува своя нежен танц. Сервитьорите ловко жонглират с таблите, понякога само с няколко чаши, друг път с огромно количество чинии, халби и бутилки върху тях. С един поглед преценяват кой колко ще изпие, какъв бакшиш ще отдели - и най-вече - ще успее ли да стане и да си тръгне с подобаващо достойнство. Красиви цветарки носят в големи кошници уханни цветя и водени от непогрешимия си нюх, винаги спират там, където има кавалер с хубава жена… И когато сервитьорите започват да наподобяват ангели с неизяснена самоличност, часовете се оттеглят на близката тераса и времето задъхано поспира. И тогава разбираш защо „Тримонциум“ те е приютил, разбираш, че си част от ритуала, който заприличва на пътуване без цел, разбираш, че на другия ден ще си отново тук, в очакване на същото“, споделя авторът на „Емблемата Тримонциум“.

Фоайето на хотел „Тримонциум“

Кое провокира Димитър Райчев да се нагърби със събирането на този епохален труд?

Вероятно споменът за нещо ценно, но безвъзвратно отминало  

„Поколенията сменят одеждите си, а градът постепенно се разраства. Сградата е същата, единствено обитателите са други. Вътре в казиното топчето неумолимо подскача върху цифрите на рулетката, чуват се приглушените потраквания на чиповете в нечии треперещи ръце, някой с безумен поглед следи карта след карта, а над него, отгоре, на мястото на онази приказна градина, се е наместил също тъй „приказен“ басейн. Но все пак хората, оставили следите си по коридорите и залите, в ресторант, а и сладкарницата ще продължават да напомнят, че без тях - без архитектите, бохемите и музикантите - „Тримонциум“ не би бил символът на поколения, прекарали в него едни от най-паметните години от живота си“, разказва с носталгия Мимо Райчев.

Директорът Никола Кюлханов с международен приз за висок професионализъм

В книгата си той отделя място и на други знакови места за пловдивчани като хотел-ресторант „Молле” който е национализиран през 1947 г. и веднага е преименуван на „Република“. Споменати са и атракциите на Стария град като ресторантите "Алафрангите" и "Тракийски стан". 

Мишо Боев (първият вляво) е знаково име в системата на "Балкантурист"

В книгата "Емблемата Тримонциум" намират място и спомените на прочутия Михаил Боев - легенда на ресторантьорския  бранш под тепетата. "Първата ми любов е хотел „Марица”, но голямата е парк-хотел „Ленинград”, обичаше да казва приживе пловдивчанинът, който бе дипломиран инженер технолог, кадър на Висшия институт по хранително-вкусова промишленост. От 1965 година той работи в системата на „Балкантурист“.  

„Мога да кажа, че от бившите директори и управители, работили в системата на „Балкантурист“, той беше единственият, който с удоволствие разказа за работата си.  През годините като управител на „Алафрангите“, „Тракийски стан“, парк-хотел „Ленинград“, както и изпълнителен директор на хотел „Марица” той е имал сериозен поглед върху работата в кухнята. Разказът му е интересен, силно фактологичен, на места и с голяма доза хумор, особено там, където задълженията му се пресичат с хора от висшата номенклатура. Той доста педантично описва какви са били ястията, как са се приготвяли и сервирали в онези години, както и как са се обучавали сервитьорите, барманите и готвачите в школата по туризъм, на която той е бил директор. При нашите срещи относно книгата винаги се възмущаваше и критикуваше сегашните сервитьори и начина им на обслужване на клиентите, като отбелязваше, че „са взети от улицата и няма кой да ги научи на тънкостите в занаята”. Това му беше голяма болка“, разказва Мимо Райчев. Самият той научава от Боев, че за времето след Освобождението до 1944 г., за голямо съжаление, има останали нищожни данни относно кухнята, менюто, заплащането, работа, дори и имената и местонахождението на ресторантите и кръчмите в града. „Да, имената  на по-известните се знаят, но останалите?!  И в този аспект спомените на Боев  дават представа за дейността на ресторантите в системата „Балкантурист” - един важен момент от живота на Пловдив през всички тези години“, обобщава Мимо Райчев.