Наш художник твори и се бори със стигмата на СПИН в Париж

Автор: Петър Марчев

Когато бях дете, не беше голямата ми мечта да стана художник. Дори не съм ходил в училище по изкуствата. И когато родителите ми намериха правилните връзки и направиха необходимите маневри зад кулисите, за да ме вкарат в известната Художествена гимназия в Казанлък - града, в който израснах, аз бойкотирах всичко и не отидох на изпитите. Но мисля, че това беше за добро, защото от моята днешна гледна точка съм убеден, че самата идея за обучение в училище по изкуствата си е един забавен парадокс, или по-точно казано - един оксиморон.

Така започва разказът на един български художник, който

успя да се наложи като харесван и уважаван професионалист не къде да е, а в артистичната столица на света - Париж.  

Боре Иваноф. Това, разбира се, е артистичният му псевдоним, но художникът предпочита да запази умишлено търсената загадъчност.

Всъщност малкото момче от Долината на розите имало не точно мечта, а много сериозен план да стане… моряк! Или нещо като професионален пътешественик, и по-точно, искало да стане яхтен шкипер... И да обиколи света със собствена малка платноходка. Дори тайно от родителите си се записва да тренира спортно ветроходство на водната база на тогавашния язовир „Георги Димитров“. Като резултат Борко даже участвал в две републикански регати на Черно море…

„Но след като нищо от това и всички други неща, които опитах по-късно, не сработи, така ми остана само последната житейска опция - художник - усмихва се иронично Боре Иваноф. - Откакто се помня, може би от 5-6-годишен, винаги ми е било много забавно да рисувам и впоследствие продължих да рисувам през годините в училище. Само за удоволствие, разбира се...“

Чудото се случило, когато пристигнал за пръв път в Париж през 1995 година. Тогава донесъл около 20 картини.

И веднага намерил художествена галерия, готова да изложи някои от картините му

Нещо повече, само няколко седмици по-късно пришълецът от Източна Европа намерил втори галерист, който се заинтересувал от неговите творби. Галерията се намира на Ке дьо ла Турней, в Латинския квартал, на левия бряг на Сена. Мосю Бомон, собственикът на галерия „Emile-Vincent“, след консултация с професионален експерт по изкуство предложил да организира негова самостоятелна изложба. И това се случва в разгара на артистичния сезон в Париж, в средата на октомври, по време на периода на FIAC, когато целият артистичен свят се пренася в Париж и всичко е изкуство в този забележителен град.

От 20 картини по стените на галерията още по време на вернисажа биват откупени цели 9!

„И така, след този вълнуващ и сензационен артистичен дебют в Париж аз имах този странен каприз да напусна Париж и Европа - отпива от чашата си с шприц Боре Иваноф. - И да се върна в топлата Южна Африка. За да потърся нови приключения, удоволствия и истински екшън. Истината е, че в Африка се чувствах добре, супер жизнен и живеех страхотно забавно, във всички аспекти…“

Но само две години по-късно Фортуна му обръща гръб

Художникът е диагностициран с вируса на ХИВ, така че не му остава нищо друго, освен да се върне в Европа. За да се опита да се бори и живее с този проблем. Обстоятелствата, но и сърцето му го отвеждат отново в Париж. Мястото, където се чувства най-вече у дома и където изкуството му намира своите възторжени ценители.

Огледалата на Париж в лицето на витрините, водните пространства и отразяващи метални повърхности са неговата стихия в най-добрите му знакови картини. Самият той нарича този си стил „халюцинаторна фигуралност“. Освен това тези сюжети му позволяват да разчупи границите между абстракция и реализъм, да обедини екстериор и интериор. Според прочита на изкуствоведите, в картините на Боре Иваноф солидното се превръща във всепроникващо течно, странно аморфнo и конвулсивно; познатото става непознатo, напълно тайнственo…

„Киноиконата Саша Гитри е казал: „Да си парижанин, не означава да си роден в Париж, а да се преродиш там“ - така развива жизнената си стратегия българският художник пред нюйоркското списание A&U Magazine. -  За мен Париж е моят дом. Истинският. В този град намерих убежище, толерантност, солидарност и

приемане на моята идентичност като ХИВ позитивен индивид и самоук артист.“

През последните 20 години българинът е излагал картините си в много европейски градове, като Прага, Мюнхен, Падерборн, Лихтенау, Лондон, Базел, Рим, Виго, Естела, Сарагоса, София, Казанлък, Пловдив, курорта Албена, Тулуза, Пибрак, Усат-ле-Бен, Екс-ан-Прованс, Кан и Париж, разбира се. Но знаков в неговото развитие със своята гражданска позиция е кураторският му проект „Art Positive“ - първата за Париж международна колективна изложба, представяща ХИВ позитивни художници, чиято цел е да въздейства върху чувствителността на публиката по теми като дискриминацията, стигмата и изолацията на хората с ХИВ.

„Парадоксално е, но се чувствам привилегирован да бъда ХИВ позитивен - признава Боре Иваноф. -

Този вирус наистина промени живота ми толкова дълбоко и толкова положително,

че всъщност не съжалявам, че живея с него. Разбира се, страдам от жестока обществена стигма, предразсъдъци, изолация, дискриминация дори тук в Париж, дори днес в 21. век... Страдам и от страничните ефекти на моята антиретровирусна терапия…“

Но от другата страна на медала художникът открива почти езотеричния факт, че е станал много по-мъдър, много по-отдаден, много по-концентриран и дори много по-свободен като човек и като художник. Така че метафизически всичко това се дължи на същия този смъртоносен вирус.

На каква основа са стъпили стигмата, дискриминацията, основана на здравния статус, изолацията и всички онези лоши неща, с които обществото реагира спрямо ХИВ позитивните хора? Българинът е стигнал до извода, че този човешки негативизъм се дължи на погрешни възприятия и неинформираност, страх, дезинформация, медийни манипулации, предразсъдъци, степени на интелигентност, образование и културно ниво...

„Искам да кажа на своите братя и сестри по съдба: Спрете да бъдете жертви на самостигматизацията си и се освободете от оковите на страха и изолацията! - призовава Боре Иваноф. - Всеки трябва да извърви своята част от пътя - и ХИВ позитивните, и тези от другата страна, „нормалните“ здрави хора, които се осмеляват да ни съдят, обиждат и отбягват заради вируса… Длъжни сме да се срещнем, защото сме хора, а не зверове…“