Нов поглед върху произхода на Леонардо да Винчи, базиран върху множество научни изследвания и наскоро открити архивни документи
Очаквайте бестселъра „Усмивката на Катерина – майката на Леонардо“ на 5 ноември!
Карло Вече е известен италиански писател и университетски преподавател. Той е изследовател на Ренесанса, специализирал в историята на литературата и цивилизацията. Професор е по италианска литература в университета „Ориентале“ в Неапол и директор на докторантската школа по литературни, лингвистични и сравнителни изследвания. Преподавал е и в университетите в Павия (Катедра по палеография и музикална филология, Кремона), Киети и Мачерата. Бил е гостуващ професор в Сорбоната и в Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA). Изследователската му дейност е фокусирана върху Ренесанса и творчеството на великия Леонардо да Винчи.
След огромния международен успех на „Усмивката на Катерина – майката на Леонардо“ романът излиза и на български език.
За книгата
Тази книга проследява невероятната история на Катерина – момиче, родено в кавказките планини, което язди кон, живее в хармония с природата и пази легендите на своето племе. Един ден животът й поема в неочаквана посока, когато е насилствено отведена от родния си край. Заловена в Тана, последната венецианска колония в устието на Дон, Катерина поема на изумително пътешествие през Черно и Средиземно море, достигайки Флоренция в разгара на Ренесанса.
Младата робиня Катерина се сблъсква с много перипетии и чужди нрави и обичаи, но не забравя корените си. Най-щастливото събитие в живота й е появата на сина й, когото тя обича повече от всичко. Тя му предава безкрайната си любов към живота, към всички природни творения и към свободата, а той се превръща в един от най-великите творци в историята на изкуството, чието име знаят всички: Леонардо да Винчи.
Историческата линия в книгата е базирана върху множество научни изследвания и наскоро открити архивни документи, които ни дават задълбочен поглед върху произхода на гениалния творец от Ренесанса.
Това произведение е преведено със съдействието на Центъра за книги и четене към Министерството на културата на Италия.
Откъс
Дванадесета глава
Леонардо
Може би тя е най-голямата тайна в живота ми.
Тайна, скрита дълбоко в сърцето. Така ме е обсебила, че не ми дава мира и ме тласка да вървя напред, отвъд границите на познанието и опита, кара ме да изоставям започнатите творби, недовършени и далеч от идеала, и да започвам все нови и нови, които знам, че няма да довърша, с невъзможното очакване, че някъде ще я открия и отново ще видя очите ù. И в същото време споменът за нея нежно успокоява всяка моя тревога, също както навремето с песента, която ми пееше, докато ме люлееше като малък.
Никога няма да забравя тази песен, макар думите да ми бяха неясни, неразгадаеми. Мелодията се повтаряше тъжно и ритмично. Разказваше се за един черен човек, дето обикаля около къщата и иска да открадне децата, които не спят, но за щастие нищо не разбирах, стигаше ми само да чувам гласа и дишането на мама. Години по-късно тя ми обясни, че тази песен не е на майчиния й език, а на езика на друг народ, руския, защото нейната дойка е била рускиня. Когато я карах да ми говори на нейния роден език, тя мълчеше и само се усмихваше. Мисля, че с времето го беше забравила, онзи странен език, на който беше разговаряла в детството си.
Времето безвъзвратно похабява всичко. Не само отвън, но и отвътре: думите, езиците, спомените, чувствата, идеaлите, в които сме вярвали на младини и сме смятали за вечни. Времето похабява и нас самите, тялото и душата, както огънят бавно поглъща восъка на свещта, който го захранва, и накрая угасва заедно с нея. Целият ми живот беше борба с времето и забравата. Защото не исках да забравя нито миг от него. Не желаех след смъртта и разлагането на земното й тяло да изчезне всичко онова, което пазех от нея: спомена за лицето й, за гласа й, за усмивката й, за ръцете й.
Първият спомен от детството ми трябва да е свързан с нея, но е толкова странен и тайнствен, че не мога да му дам разумно обяснение. Не знам дали е истински спомен, или по-скоро фантазия, някакъв сън с отворени очи.
Струва ми се, че съм в люлката и от небето към мен се спуска ястреб, отваря ми устата с опашката си и многократно ме удря с нея между устните. Щом съм в люлката, значи съм бил поне на две: как е възможно да имам спомен от такава крехка възраст? В действията на ястреба има някакво двусмислие, нещо не се връзва, а това ме кара да се безпокоя. За едно новородено най-хубавият момент на пълно удоволствие е завръщането в обятията на майката, повторното сливане с нея, когато устенцата намират нейното зърно и започват да сучат бялата и топла живителна течност. Опашката на ястреба доста се различава от майчината гърда. И този жест на удрянето на опашката в устата ми се струва по-скоро демонстрация на насилие, отколкото на любов.
Странно е, че птицата от спомена ми е тъкмо ястреб, защото много обичам да го наблюдавам по време на полет, това е една от основните загадки, които искам да разбера. Стотици пъти съм го рисувал по полетата на тетрадките си, стотици пъти съм се опитвал да представя траекторията на полета му в схеми и графики и да опиша ясно с думи неговите движения. Ястребът е хищна птица, типична за селския регион, в който съм роден. Винаги ме е привличал начинът му на летене: той се опитва с минимални усилия да се възползва от всички природни елементи, като въздух, вятър, допълнителни течения. Само с няколко маха на крилата се издига на огромни височини, като намира подходящо въздушно течение и си стои тихичко горе в небето, сякаш е увиснал и лишен от тегло, сякаш земното привличане не му влияе, като малко тъмно петно, очертано от следобедната светлина, което прави бавни широки кръгове и после внезапно и стремително се спуска надолу и нанася смъртоносен удар. Точно в този миг се забелязва опашката му, която играе важна роля: красива и широка като ветрило, тя му служи за рул и сменя посоката на полета, като нанася и последния щрих при улова на плячката.
Ястребът ме е научил на много неща, за да мога да осъществя най-голямата си мечта: да полетя като птица...
- Напоследък жените масово отказват да се омъжват! - Ти пък откъде си толкова сигурен? - Ами предлагал съм им...
още вицове