Новата стихосбирка на Станислава Станоева: „Хляб, любов и други ангели“ - книга за тялото и душата

  14 Март, 15:22     0  

"Хляб, любов и други ангели" - така се нарича новата стихосбирка на поетесата Станислава Станоева. Още с появата си на литературния пазар тя получи възторжени отзиви от читатели и литературоведи.                                                    

Това е книга за тялото и душата, за материалното и духовното, за малкото и голямото. Ангелите, които пърхат наоколо, са само тяхна проекция.

Стихосбирката е разделена на три части - „Албум“, „Карта“ и „Мъглявина“, които се допълват взаимно, като същевременно градират от детството към зрелостта, от физическото към духовното, от видимото към невидимото, от човешкия към заобикалящия ни космос. В книгата има едно постоянно движение напред и нагоре, което внушава, че всички сме част от всичко и преградата между отделните времена и пространства се преминава лесно с помощта на паметта, любовта, радостта, тъгата, дори смъртта.  

"Пречистваща носталгия и копнеж по завръщане към невинността на най-истинската ни родина ​- детството, към усещането за дом, споделеност, защита. Самотата на пространствата, от които не само детето в нас, но и предметите си тръгват, въпреки опитите ни да пребиваваме в два свята, наподобявайки ангелите. През раните от думи и жестове, загубите и разделите, чак до светлата тъга и малките радости, книгата на Станислава Станоева „Хляб, любов и други ангели“ успоредява апокалипсиса на света с личните ни апокалипсиси, от които става все по-трудно да излезем, защото все още продължаваме да сричаме езика на живота", пише за стихосбирката Аксиния Михайлова.

"Ако човекът, както твърди поезията на Станислава Станоева, е направен от звезден прах, от божествени атоми, а големият взрив разпилява спомените, създавайки свят, то като неотменност в живота ни остава само носталгията на детето. Тази носталгия е и самотна и уязвима, но и смиряваща и привързваща. Носталгия като идваща отдалеч светлина, осветяваща пътя", казва Иво Рафаилов.

 

Станислава Станоева е автор на стихосбирките „Смъртта на палача“ (1999), „Полет в камъка“ (2003), „Градове и други острови“ (2009), „Теория на всичко“ (2012), „Форми на живот“ (2017), „Божествени частици“ (2020), „Хляб, любов и други ангели“ (2024) и на сборника с разкази „Трева и звезди“ (2022). Нейни произведения са преведени на турски, английски, немски и норвежки. 

 

В очакване на Апокалипсиса

1.

Северните сияния се простират до средата на континентите.

Слънцето изригва и прекъсва всички комуникации. 

Сякаш те ни помагат… 

Сахара затрупва южните брегове на Европа – 

зрънце по зрънце, 

песъчинка по песъчинка, частица по частица – 

валят оранжеви снегове, 

дъждовете са кални, 

а Ел Ниньо – избраното дете на тази планета, 

идва за своето Второ пришествие.

Или ще ни спаси, или ще ни заличи.

Все някога.

 

2.

Седим на една тераса в края на пролетта.

Пием пастис с много лед в малки дълги чашки.

Гледаме през телескопа изчезващи звезди

и чакаме, чакаме последното представление.

Ние сме закъснели декаденти в една закъсала галактика.

Казваме си наздраве, без да се гледаме.

После някой разрязва Луната и ми подава парченце.

Има вкус на непознат студен плод, 

на нещо, което не можем да формулираме.

Край ли, начало ли беше?

Проблясваме в мрака като прозрачни риби.

И се вижда как тревожно бият сърцата ни. 

 

Мамография

отдалечете се от апарата

чувам студения глас на сестрата

 

отстъпвам гола като лебед

в огледалото виждам друго огледало

и една чешма капе неистово

 

искам да се отдалеча

на километри разстояние от всеки апарат

искам да отворя вратата и да побягна

да тичам по зелена морава

да бъда далече от всеки уред 

който може да проникне

в кътчетата на тялото ми

да снима клетките 

алвеолите

атомите на сърцето

 

като индианците

се страхувам да не видят душата ми

под лупите 

под рентгеновите лъчи

и стетоскопските пипала

 

да я видят

колко е бяла

бяла

 

и как едно черно петно – 

тъгата – 

расте в нея с всяка следваща година

 

Подялба

Давам ти половината от моята смърт,

аз ще взема част от твоята.

 

Така и двамата ще бъдем

наполовина живи,

                       наполовина безсмъртни.

 

Безснежна зима

Една нощ се събудих от нежен шум.

По екрана на телевизора

жужаха снежинки,

една от друга по-различни, 

и се гонеха зад стъклото.

 

Лежах в мрака и си припомнях,

че те са ехо от Големия взрив,

който ни е създал някога.

 

Един мълчалив бог се проектираше в мрака,

мърдаше в електронни сигнали.

Дочувах как падат астероиди, 

как се сипе звезден прах,

долавях пълзене на древни влечуги, 

плясък на риби и мощни крила,

рев на динозаври, 

и саблезъби тигри…

 

Всички те, събрани в нежен космически шум,

дошъл при мен отпреди милиарди години.

 

Спрях телевизора.

Не можех да понеса толкова вечност

в една безснежна зима

на края на земята.

 

Петроглиф

Върху каменното ми сърце

някой е гравирал звездна карта.

 

Пътищата водят все по-далеч от мен,

все по-близо до звездите.

 

Играта на Бог

Миналото е винаги с теб,

живее в паралелна вселена.

Всичко е тук и сега – 

в настоящо несвършващо време.

 

Не мога да разчитам ноти,

но чувам всеки звук на Вселената.

Тази мелодия е като струнна теория,

като повтарящ се звук.

Свиря умело на всяка струна.

 

Звездите умират от насилствена смърт

и техните скелети се скитат сред нас

като топки за боулинг,

но нито една не улучва джоба на Бог, 

който не играе зарове,

но цъка билярд,

разделя атомите,

създава божествени частици

и пълни с тях безсмъртните ни души

на сбогуване.

 

Знам – 

на квантово ниво

няма раздяла,

всичко е свързано

с мигновени връзки

от тук до края на всички вселени и измерения.

 

Затова, 

защо не умираме като снежинките, Господи –

нежно и тихо, 

още преди да сме докоснали твърда почва.

Без да трупаме тези лавини в себе си,

без да замръзваме от самота – 

сами в летящия край нас космос.

 

Изгубеното дете

В един летен следобед съм излязла да си играя 

и оттогава не съм се прибирала.

 

Все още стоя на онази голяма поляна пред блока,

заравям съкровища от станиол и картинки от дъвки,

гоня калинки и пеперуди,

падам и ставам с ожулени колене,

карам колело по тихите улици,

зяпам птиците и детелините,

скачам на ластик.

 

Стъмва се и

сърцето ми ще изскочи от страх 

и от щастие.

 

Майка и татко ме търсят години наред.

 

Всички деца се прибраха.

Само аз все още съм там.

 

Силуетът ми свети в тъмното – 

на челото със светулка,       

с думи в джоба,

в сърцето – сълза.                

 

Всяка вечер 

разлиствам мрака, взряна в Млечния път.

Търся Голямата мечка,

за да заспя в дланите ѝ.