Отец Емил Паралингов: Пазителите на доброто са малцинство, но са темелите на нашия свят

..............

Вярата не може да бъде имплантирана като чип или компютърна програма, това е личната голгота на всеки човек

Религиозният битовизъм е част от нашата народопсихология за оцеляване

Хората на вярата не трябва да вземаме страна във войните, а да се молим за мир

--------

- Отче, Велика сряда е ден, свързан с Тайната вечеря и предателството на Юда. Какъв е урокът от тези знакови събития за днешния човек?

- Интересно е дали въобще днешният човек е склонен да възприема уроците на Евангелието. Ако обаче приемем нещата в по-широк план - че тук става въпрос за истината, за съвършеното добро, за честността и всички тези достойнства, които правят човека стойностен. И можем да кажем, че предателството в днешното бурно войнолюбиво ежедневие е срещу цялото човечество, срещу доброто. Исус Христос е символ на съвършеното добро, на съвършената любов. И когато с действията си спрямо отделния човек или обществото се отклоняваме от този пример на съвършената Христова любов, която бе предадена толкова евтино - срещу 30 сребърника, това означава, че не сме си взели никакъв урок.

И ако поуката не може да стигне до цялото общество, дано поне я разберат някои хора. Според известната песен „Всички сме тухли от една голяма стена“ и всяка брънка трябва да знае мястото си. И да знае, че гради стената, а не я разрушава.

- Станахме ли по-добри толкова векове след Възкресението?

- Съществуването на Бог означава, че има добро, любов, мир и хора, които служат на тези добродетели.

Точно на тези хора се крепи светът, не на войнолюбците, безскрупулните, на хората със здрави лакти. Пазителите на доброто може да са малцинство, но те са темелите на нашия свят.

Срещам в храма хора, които ме изпълват с надежда. Изминали са много труден път, били са на дъното, но са успели да се оттласнат, да станат добри. Срещам и хора, които ме натъжават със своята грубост, арогантност. Борбата между доброто и злото е вечна и ще свърши с Второто пришествие. Но трябва да знаем, че има добри хора и Бог действа те да стават все повече. И само той знае пътищата, по които обръща хората към доброто.

- В днешния консуматорски свят успява ли българинът да се оттласне от битовото на този най-светъл празник, да заложи на духовното или все още яйцата и козунаците го дърпат надолу?

- Имаше време, когато на този въпрос щях да отговоря много остро относно българина и козунаците. Но се убеждавам, че религиозният битовизъм е част от нашата народопсихология - типично български модел на поведение. И при другите православни народи има нещо подобно - наблюдавал съм го в Румъния, Гърция, Сърбия, при общуването с хора от Русия и Украйна. Но ние сме най-свързани с битовото. Имах конкретен пример на Цветница. Дойде една мила женица и като разбра, че са свършили върбовите клончета, дори не пожела да влезе в храма.

Излиза, че българинът е привлечен от върбата, козунака, материалното.

Възможно е тази връзка да е дошла от времето на османското владичество. От една страна, тогава българинът се е хванал за своята вяра, за да оцелее като народ. Но е имало немалко хора, които са се хващали за нивата, за хляба на масата, за да оцелеят чисто физически. И в някаква степен нещата са се премесили - чисто духовното със задължението на бита.

Чувал съм и от други свещеници, че от всички православни народи най-битовият е българският. Но това не е толкова лошо, тъй като показва, че както и да се развива светът, накъдето и да духа вятърът на моралните ценности, в нашия народ е жив усетът за домашното огнище, за семейството, за рода, за потомството, за бъдещето. А това прави възможно това да ни има.

- Можем ли да очакваме днешният човек, толкова обсебен от технологиите, да повярва в чудото на Възкресението?

- Вярата не се влияе от технологиите, които днес са част от развитието на света. Вярата я е имало винаги във вековете, докато битът, науката, културата, всичко около човека са се променяли. Храма го е имало. Затова независимо къде и как е човекът, ако поиска, той стига до Бога, до вярата, до Възкресението. Бог има своите пътища. И всеки от нас има своя път към възкръсналия Христос, а оттам нататък е чудото на обръщането към вярата - личен съкровен момент. Важно е, че за Бога, за вярата ще бъде приобщена и спасена още една душа.

- Не се ли обръща българинът към Бога в повечето случаи, когато е изправен пред много сериозно изпитание?

- Има го и това, разбира се, но то не е български феномен. Това е характерна човешка реакция без значение от националност. Може би при нас да е по-силно изразено.

Днес  ние, българите, сякаш се надпреварваме да живеем по европейски, за да бъдем част от Европата, както казва класикът. Може би защото свободният избор ни е липсвал в годините на социализма. Това поведение на мнозина наши сънародници им създава усещане за недосегаемост, за гордост от високия им стандарт на живот - висока заплата, лъскав апартамент, скъпа кола. Това чувство за преуспялост на част от хората обаче е измамно. И в момент, когато ги сполети нещастие, виждат колко са слаби. И технологиите не могат да им помогнат. И след като при тежка болест медицината се окаже безсилна, в отчаянието си човек се обръща към Бога. И стават чудесата на обръщането към вярата.

За съжаление, много млади хора между 20 и 35 години живеят във Фейсбук, в технологиите, без да имат семейство и деца. За съжаление, около нас е пълно със самотни млади хора, на които сякаш другият не им трябва. Това е страшното - нежеланието за общуване лице в лице с други хора.

- Успява ли нашата църква да помогне на нуждаещите се, да приобщи младежите?

- Въпреки критичните ми думи към някои младежи, трябва да подчертая, че в последните години има много млади хора в нашите храмове. Посещавам няколко енории в Софийско и там преобладаващото множество на неделните проповеди са млади хора. В Пловдив имаме храмове, в които неделните служби се посещават от семейства - така е в "Св. св. Константин и Елена", в "Св. Петка". В много голяма степен привличането на повече млади хора в храмовете ни е резултат от служенето на нашия митрополит. В храмовете ни в Пловдив вече има млади, образовани свещеници, които работят с деца, с млади семейства, със свои връстници. 

От три години имаме специализирана хуманитарна книжарница до храма "Св. Петка".  Към нея функционират просветен център и галерия, в която в момента имаме изложба на 11 пловдивски художнички.    

- Целият свят е пламнал от войни. Защо Бог, известен с милостта си, изправя човечеството пред такива сурови изпитания?

- Не Бог, човек сам се поставя в тези изпитания. Бог е казал на човека как трябва да живее, но той има свободната воля да послуша съвета. Ако четем внимателно Евангелието, особено в последните дни преди Страстната седмица, ще разберем как дори на Тайната вечеря Христос се опитва по всякакъв начин да възпре Юда да направи това, което знае, че ще стори. Но Юда не се вслушва и предава Христос.

Истински свободният човек трябва да знае цената на свободата си, да е отговорен за всяко свое действие. За съжаление, в съвремието виждаме свръхвъзгордяване на определени народи, които се възприемат като всесилни господари на света. За голямо съжаление виждаме, че тук се намесват и църковни водачи, които подкрепят политически лидери. Но и това пак става по Божия промисъл, за да се разбере ясно кой кой е. И истината лъсва - как мнозина говорещи за мира, за любовта между човеците, за Бога, се оказват войнолюбци. И в това изпитание - войната, разбираме колко сме крехки без Бога. 

Затова за войните в Украйна, в Газа, ние, християните и хората на вярата не трябва да вземаме страна.

Ние сме призвани да се молим за мир. Христос казва: Блажени миротворците! И аз искам да се моля за мир в Украйна.

- Може ли вярата да ни помогне да преодолеем разделението, омразата?

- Безспорно вярата помага на човека. Но тя не може да бъде имплантирана в главата му като чип, не може да бъде задействана като компютърна програма. Човекът не е компютър. Пътят към вярата е труден, с носене на тежък кръст - това е личната голгота на всеки човек.

Разединението може да се преодолее чрез вярата, когато има вярващи хора  сред политиците, сред народа, в институциите. Макар да са единици тези добромислещи, човеколюбиви хора, които изпълняват задълженията си съвестно, това помага.

Където и да се намира човек, каквато и позиция да заема - от чистач до премиер, трябва да изпълнява съвестно задълженията си. Всеки трябва да осъзнава своята отговорност. Ако всички го правят, ще вървим напред.  

Може би най-важният урок на вярата е този да не сме консуматори, да сме градивни, да участваме активно във всичко, което може да направи по-добро, да тласне напред обществото и държавата ни.

- Загубата на патриарх Неофит показа каква огромна нужда имаме от духовни лидери. Защо толкова намаляха безспорните авторитети?

- Сбогуването с патриарх Неофит ме изпълни с много голяма надежда - не очаквах такова внушително поклонение. Бях на опашката и видят и много млади хора, които чакаха, за да отдадат почит на водача на църквата ни. В това време разделно този на пръв поглед ненабиващ се на очи наш патриарх се оказа невероятен стожер за обществото.

Безспорно Исус е авторитетът на авторитетите за всички нас. А останалите авторитети трябва да се равняват по него. Ако не могат, делата им стават рано или късно прах, ръжда и пепел.

Но в човешката история лидерите и духовните авторитети не са масово явление, винаги са били единици. И Бог си знае кой ще е лидерът избраник занапред, който ще повече народа - и в политиката, и в църквата.

Да се молим на най-великия авторитет - господ Исус Христос, дарил ни великата победа на Възкресението!

-  Какво пожелавате на пловдивчани?

- Пожелавам достойно да извървяват своя личен път към Възкресението. И въпреки трудностите и изпитанията, да знаят, че Бог никога няма да остави онзи, който се обърне към него. Да търсят духовната радост, защото рано или късно осъзнаваме, че материалното, което сме смятали за свръхважно, вече не ни ползва. Да засилват вярата си, да знаят, че са от народ, дал много светии и духовни лидери, с което трябва да сме горди. Родината ни е прекрасна. Трябва да я пазим и обичаме, да не бъдем нейни консуматори, а добри и грижовни стопани. Живеем в един от най-древните градове в света и трябва да го ценим като историческа и културна светиня.

Визитка 

Отец Емил Паралингов е един от най-уважаваните пловдивски свещеници. Завършил е дърворезба в Техникума по дървообработване в Пловдив и Богословския факултет в Софийския университет. В расо е от 23 години, а от 17 е свещеник. Митрополит Николай му възлага важна мисия - да възстанови храма „Света Параскева” в подножието на Стария град, затворен преди десетилетия. Днес храмът е истински райски кът, отлично стопанисван, посещаван от много хора. Семейството му е отдадено на изкуството - майка му е музикант, баща му - художник, съпругата му се занимава с иконопис.