"Приказка от мен за теб": Награди за смела риба, самотен динозавър и писмо до чудовището под леглото

Третото издание на националния конкурс "Приказка от мен за теб" раздаде днес наградите на своите призьори. Провежда се за трета поредна година от  Центъра за подкрепа на личностното развитие - ОДК - Пловдив. Участниците са разделени в две категории - „Малки“, до 18 години, и „Големи“ - 19 - 119+. След победителите сред децата, Marica.bg  публикува и най-добрите истории на възрастните.

Приятели

Анна Захариева, първо място

„Морето само смелите обича“ - това чуваше всяка сутрин Точица, като излизаше от къщи. Все още не можеше да разбере защо това е толкова важно за майка ѝ. Какво значи да си смел? Ами, ако си само хубав? Или умен? Или можеш да плуваш най-бързо от всички? Това не е ли важно?

Точица беше малка оранжева рибка, с дълга воалена опашка, големи тъжни очи и малко черно петно до лявата перка. Затова всички ѝ викаха Точица. Тя не можеше да танцува, не смяташе добре, но плуваше най-бързо от всички други рибки. В това беше нейната сила. Освен това тя не се страхуваше от нищо и това я правеше най-смелата рибка на света. Тя обаче не знаеше това.

Илюстрация на Даниел Чалъков от СУ "Черноризец Храбър"

Точица нямаше много приятели и често се забавляваше сама. Всеки ден правеше дълги „подводни круизи“, както ги наричаше. Плуваше сама, толкова бързо, колкото ѝ се искаше, без да е нужно да изчаква другите рибки да я настигнат. Те често ѝ се сърдеха за това, но тя не го правеше нарочно. Просто плуването ѝ доставяше радост и неусетно ускоряваше темпото. Затова от известно време плуваше съвсем сама, за да не се сърдят другите рибки.

Днес отново беше така и трябваше да реши накъде да поеме. Погледна нагоре и светлината, която видя, я привлече като магнит. Никога не беше стигала до повърхността на водата. А така ѝ се искаше да доплува до нея. Сети се за забраната „Никога на повърхността!“, защото там живеят страшни птици с огромни жълти клюнове. Погледна отново нагоре, светлината си беше там, горе, и я чакаше. Реши да рискува  и бързо заплува към нея. Водата ставаше все по-топла, а светлината все повече. Стигна  повърхността и подаде любопитно глава. Слънцето блестеше толкова  силно, че за миг я заслепи. Затвори очи, премигна и пред нея се откри  един нов, прекрасен свят – светъл, блестящ и шумен. Точица видя, че е много близо до брега. Вляво от нея се издигаха няколко черни скали обрасли със зелени водорасли. Доплува до тях и се скри близо до едната. Продължи да се оглежда. Не виждаше нищо страшно, напротив. Водата беше топла и приятна, а малките вълни, които се разбиваха в брега вдигаха облаци от песъчинки, които танцуваха във водата като звезден прах. „Това ще бъде моето тайно място“ реши Точица и бързо заплува около скалите. Беше ѝ доста забавно тук, но стана време да се прибира и като размаха отново  красивата си опашка  усети режеща болка, която премина през цялото ѝ телце. Остана неподвижна за малко, докато болката отслабне и се опита да плува, но нещо не беше както преди. Освен, че я болеше, част от красивата ѝ опашка липсваше. Беше се порязала на парче от стъклена бутилка, захвърлена до скалите. Все пак успя да се прибере, но доста по-късно от обичайното.

Вкъщи разказа какво се е случило. Майка ѝ превърза нейната опашка и отново забрани да плува до повърхността на морето. 

Мина време. Опашката на Точица зарасна, но тя вече не можеше да плува бързо като преди и телцето ѝ се изкривяваше при всяко замахване на опашката. Затова всички започнаха да ѝ викат „Кривата“. И малкото приятели, които имаше, я изоставиха. Те вече плуваха по-бързо от нея и Точица остана съвсем сама. 

Имаше лоши дни, в които ѝ беше толкова мъчно и самотно, че цялото ѝ телце замръзваше от студ и започваше да трепери. Тогава се сещаше за своето  „тайно място“ с топлата морска вода и светлината. И колко хубаво беше там.

В един такъв ден реши:“ Отивам горе! Какво като е опасно! Ако изчезна, няма да липсвам на никого.“ Напрегна всичките си сили и заплува нагоре към светлината. Скоро топлата морска вода сгря телцето ѝ. Точица се отпусна на повърхността ѝ и зачака. Стоя така минута, две, но не се случи нищо. Напротив, беше толкова хубаво. И тя с наслада поемаше топлите слънчеви лъчи.

Неочаквано над нея премина сянка. Тя се сви, затвори очи и зачака нечий остър клюн да я сграбчи. Но вместо това  чу силен, но много мил глас:

-        Хей! Добро утро! И здравей! Ти жива ли си?- попита някой.

-        Какво му е доброто на утрото? И здравей! Да! Жива съм. Казвам се Точица, но всички ми казват „Кривата “- каза рибката.

-        Аз съм Морис. Но всички приятели ме наричат Мо. И съм гларус. А защо ти казват „Кривата“?

-        Защото си срязах опашката и сега плувам накриво. Вече съм много бавна, а преди плувах най-бързо от всички.

-        А защо лежиш така на повърхността? Блестиш като златна паричка и се виждаш от високо. Можех да те изям - каза Мо.

-        Ами, изяж ме! Аз това искам. Не ми се живее повече. Няма да липсвам на никого- изрече набързо рибката и зачака.

-        Защо говориш така? Всеки има семейство и приятели.

-        Аз вече нямам приятели. Омръзна ми всички да ме обиждат. Пък и каква полза има от мен? Вече дори не плувам добре. Не ми се живее. Хайде! Изяж ме!

-        Не! Не искам! Ти си една много смела рибка и от днес аз ще ти казвам Точица Смелата. И ако искаш, ще станем приятели.

-        И за ядене ли не ставам?- ядоса се  Точица.

-        Предполагам, че си доста вкусна. Но ако те изям, няма да се заситя. Освен това искам да имам приятел като теб. Решено?

Илюстрация на Виктор Митев от СУ "Черноризец Храбър"

Точица чак сега отвори очи и се осмели да погледне към Морис. Той имаше бяло тяло, сиви крила и остър, жълт клюн. Беше кацнал на близката черна скала и малко смешно въртеше глава наляво и надясно, за да я вижда по-добре. Не беше никак страшен.

-        Решено! Ще бъдем приятели - каза Точица. - Но как ще се виждаме?

-        Ами тук, като сега. Аз ще идвам всеки ден на тази скала и ще те чакам. Ще ти разказвам за живота на брега, а ти ще ми разказваш за морските дълбини. Искаш ли?- попита Мо.

-        Добре. Приятели сме, Мо. Още от тази минута- отвърна Точица.

Мо ѝ намигна дяволито с лявото си око, а тя му помаха с лявата си перка. От този ден нататък Мо и Точица станаха приятели.

Всеки ден Мо идваше на черните скали и чакаше своята Точица. Намигаше ѝ с лявото око, а тя му махаше с лявата си перка. Това беше техният „таен поздрав“. После двамата си говореха и се радваха на своето приятелство. Ако някой ги погледнеше отстрани би казал, че са странна  и необичайна двойка. Толкова различни един от друг - той гларус, а тя малка рибка. Но бяха намерили общ език - езикът на приятелството.

И Точица разбра, че за Мо тя не е Кривата, а Смелата, и тази неочаквана среща ѝ даде сила да продължи да живее. Като най-смелата рибка на света.

Как динозавърчето Дино си намери приятели

Борислав Ганчев - Борко Бърборко, второ място

Отхвърленият Дино

Част първа 

Спал бе хиляди години, но да се събуди Дино

ето че настъпи време.

  – Ох, така да ми се дреме… – изсумтя и се протегна. –

Дали пак да не си легна?!

Чуди се така, що чуди, докато се доразбуди,

па разкърши се със кратка мързелива физзарядка

и напусна пещерата. Хента-пента, из гората

се затътри без посока – ту се спре, два-три подскока

ту направи, без да знае накъде… Да поиграе

замечта, но как ли сам?

 „Друго е приятел, знам, ако си намеря аз –

си помисли. – Ех, тогаз, сбогом, скука, самота!

Друг ще е тогаз света…“

Както бе се замечтал, ей го, разтреперан цял,

Зайо се отпред изпречи.

 – Имам си приятел вече! – Дино радостен си каза.

 Ала щом го забеляза… 

  – Ти пък кой си? Толкоз страшен друг не съм видял! – уплашен,

викна Зайо и в гъстака в миг изчезна, без да чака.

  – Аз съм Дино. Чакай, спри!

Но напразно – вдън гори дългоушкото се скри.

А пък тъжен и сърдит Дино продължи натам.

Неразбран, отново сам и въздишащ тежко-тежко…

Ала ето ти го Ежко.

  – Здрасти! – Дино със надежда поздрави го. – С теб изглежда,

че приятели големи ще си станем без проблеми!

Но отвърна Ежко: – С тебе? Като теб другар потребен

хич не ми е. Хайде – беж, ако да се убодеш 

на бодлите ми не щеш!

Що да прави Дино – сам, тъжен пак, насам-натам

се залута. 

– Вече няма май другар да срещна, двама

с него да си поиграем – каза си, все по-отчаян…

Но, изправен сред поляна, зърна Мечо и престана

в миг да бъде тъжен – Ето, че те срещнах! – на мечето

предното краче подаде…

Ала бе сърдит и гладен Мечо и… – Какъв си страшен! –

ревна. – Ако напердашен ти не искаш да си, бягай!

Изчезни и то веднага!

Бързо Дино го разбра – че приятел за игра,

жалко, не намери пак. И в настъпващия мрак

бързо се отдалечи…

 Да понася и мълчи множко му дойде, сред мрака

седна после и заплака. И отекна в тишината

вред плача му из гората, дорде Бухльо отдалече

чу го и му се притече той на помощ: – Дино, буух,

отдалеч гласа ти чух. Не плачи! Не външността

важна е, а същността! Знай, сърце добро щом имаш,

не един, не двама, трима, а приятели ще срещнеш

много – запомни туй нещо!

– Бухльо мил, благодаря ти, че надежда ми изпрати

в този мрак, сред таз гора! Много ти благодаря! –

каза Дино просълзен. – Пръв приятел си за мен!

После двамата играха и се много, много смяха…

Голямата забава 

Част втора

Бухльо пръв узна, че Дино е с добро сърце: – Ще мина,

буух – избуха след играта, – вред ще облетя гората

и до сутринта на всички – на животни и на птички –

ще разкажа – не е страшен, а добър приятел наш е.

От друг свят да е макар, Дино е добър другар!

Полетя и отдалече зърна Ежко, после Мечо

и накрая Зайо Байо – спорят, чудят се, гадаят,

що за звяр са днес видели!?

  – Ох, дошъл е откъде ли, толкоз грозен, толкоз страшен?!

Май че още съм уплашен! – първи Ежко се изказа.

  – Трябва всички да се пазим – Мечо след това додаде, –

че изглежда много гладен!

  – Да, да – гладен и опасен! Няма да е тревопасен,

ами някого ще схруска като нищо за закуска! –

после се обади Зайо.

  – Престанете! Аз го зная – не е страшен звяр, а Дино.

Спал е хиляди години и сега се е събудил.

Вместо всеки да се чуди, нека да се запознае

с него, да го опознае и ще разбере тогава

с Дино че си заслужава да дружи – не външността,

а е важна същността! – Бухльо, чул ги, не изтрая,

спора прекрати накрая.

  – Щом го казваш, щом така е, с него ще се запознаем –

тримата се престрашиха и се с Бухльо съгласиха. –

Ние имаме ти вяра. Бухльо, доведи тук звяра.

Да довършат не дочака, литна Бухалът из мрака,

Дино бързичко намери, пак разплакан, пак трепери,

но другаря си щом зърна, се засмя и го прегърна.

  – Бухльо, откога те чакам!

  – Хайде, Дино, стига плака! Радост нося ти голяма.

Тръгвай с мен, че време няма. Знай, приятели ще имаш,

не един, а цели трима още – Мечо, Ежко, Зайо

с тебе да се запознаят искат и да поиграят!

Като чу другари нови че ще има, хем готови

за игри и за забави, за обидите забрави

и след Бухльо се отправи Дино, скок-подскок, нататък…

Стигнаха след преход кратък и на близката поляна

цялата тайфа засмяна най-накрая се събра!

Ревна Мечо пръв: – Ураа!

И прегърнаха се всички. Сред цветчета и тревички,

там – на горската поляна, леле, че игра настана!

 х, приятели петима щом са, че игри ще има,

то е ясно, вред в гората се разчу за веселбата…

Всички помнят таз забава и до днес – игра такава

никога не се забравя.

Беззъбото чудовище

(Приказка- писмо  към чудовището под леглото ми, защото ми е мъчно, че вече никой не се плаши от него)

Вероника Иванова, трето място

Мило мое бивше страшилище, аз пиша това, за да ти се извиня. Знам, че много дълго се преструвах пред теб, виках мама вечер, накарах я да ми купи лампа, дори да седи до мен и да ми държи ръката, докато заспивам. Всичко това вършех, за да продължиш да вярваш в себе си, не исках да страдаш, когато разбереш, че ти не си никакво страшилище, а си само прашна рошава топка забравени конци...

Беше с мен, толкова дълго. Всяка вечер аз бързах към теб, ти неизменно беше там, за мен, а децата ужасно се нуждаем от сигурна точка в живота си, дори това да е сигурно мръсно кълбо конци.

Ти беше там за мен, когато онова голямо момче ми разби носа в коридора, а аз излъгах, че съм се блъснал във вратата. Беше там, когато мама и татко се караха и крещяха, когато татко една вечер излезе, а мама се опитваше да не плаче. Тогава нямаше за мен друго спасение от това да вярвам в твоята ужасяваща сила, да се плаша от теб, за да не мисля за другото.

Мило, беззъбо, прекрасно чудовище, ти заплете в твоите мръсни и прашни конци всички мои страхове, че няма да има кой да ме обича, че онова момче в училище ще ме преследва и измъчва, че някой ден, докато съм на училище, мама също ще си събере нещата и аз ще остана като теб, едно мръсно кълбо, което някога е било цветно, което някога някой е обичал, но вече никой не забелязва, като случайно сритан под дивана пантоф.

Ако не беше ти, мило чудовище, аз бих умрял от страх, затова те моля, да ми простиш, че се преструвах последните години, но то е било само от обич. Знам, че за теб ще бъде много неловко, ако директно ти кажа колко си ми скъпо, обичта се понася като лекарство от тези, които дълго са живели под леглото, иначе ще ги отрови. Затова приеми първата доза, с това писъмце, а от утре аз ще продължа да се преструвам по-малко, че ме е страх от теб, не  за друго, само за да не ти е мъчно.