Сашо Секулов се изповяда за първия си футболен химн и ползите от поезията

Бившият дългогодишен редактор на в. "Марица", поет, писател и драматург Александър Секулов публикува във Фейсбук разсъждения за житейските си и творчески перипетии, които споделяме с нашите читатели и негови почитатели.

Лятото е време за усмивки, затова ще ви разкажа КАК НЕ НАПУСНАХ ПРОБИТОТО КОРИТО НА ПОЕЗИЯТА 

Винаги съм изпитвал смут от определението „поет“. Чуя ли го, се чувствам като младоженец, зад чиято кола дрънчат празни консервни кутии, а върху капака се мъдри надписа „Завинаги женен“. Гледката, убеден съм, буди съжаление и съмнения дали човека в нелепия сватбен костюм на мястото на шофьора става за каквото и да било. В повечето случаи – основателни. 

Първото окуражаване, че писането на стихове не е чак толкова срамно занимание, дойде в пети клас, когато трябваше да напиша химн за футболния отбор на махалата и да водя дневник на отбора със статистика на вкараните голове. 

Написах глупав текст, каквито са всички футболни химни, но и надписах десет гола на моя сметка с ясната мисъл, че ако не остана в историята като поет, поне като голмайстор да имам шанс.

Още пазя тетрадката. Като влюбен тинейджър не толкова пишех стихове, колкото ползвах позата на поета: писане с парче от молив върху скъсани афиши и капаци на цигарени кутии. Още тогава с тревога забелязах, че значително по-големи успехи на любовния фронт имат свирещите на някакъв инструмент, но още по-големи - онези, които нищо не могат, нищо не правят, нищо не говорят. И никога не си тръгват сами.

В казармата вестник с публикувани мои стихове убеди командира, че съм единствения грамотен в ротата, за да ми възложи да преписвам в съкратен вариант речите на Тодор Живков, които трябваше да чете пред командния състав. Така редакторската работа върху творчеството на Тодор Живков ми донесе куп гарнизонни отпуски с преспиване.

В университета статута на надежда в лириката помогна при доброжелателното даване на изпити като историческа граматика, старобългарски език, старогръцки, синтаксис и морфология, но тогавашните ми интереси бяха към студентския театър „Проблем 13“, където се трудех като общ работник и осветител. С една дума: чужд сред свои и на двете места.

Първата – и за години напред единствена – финансова изгода от поезията беше хонорара за първата книга, който отиде до стотинка за таксита, с които изпращах бъдещата си съпруга.

През 1989 свободата изненадващо се срути над нас и поезията бе отменена до второ нареждане. Напред излезе въпроса за хляба, който ме отведе като студент и сервитьор в Гърция, където не напреднах с поезията, но усъвършенствах математиката, най-вече – събирането. В Гърция изваждането е непознато, а делението – хич.

Години по-късно намерих нелегално приложение на поезията в журналистическата колонка на вестник „Марица“ – „Под игото“. Това ми донесе насмешливото колегиално определение „поет-журналист“. После карнавалната свобода на журналистиката отмина, та се наложи пак да се обърна към математиката. Вследствие на това се сподобих с още по-ужасното определение: „поет-бизнесмен“.

Поради явен стрес и уплах преминах към романи. В тежките си кошмари сънувах, че някога съм бил поет, докато не се появи театъра и Диана Добрева, която небрежно и без очакване за какъвто и да е положителен резултат ми възложи да напиша монолог на вълк. В дните за изпълнение на поръчката ясно проумях, че единствено, което имам, е поезията.

Вместо монолог на вълк, написах книга с поезия – „Море на живите“. После написах и няколко пиеси, които са предимно поезия, ако ме питате. Така останах върху моето пробито корито, с което да обикалям Итака, докато си измислям околосветски плавания.