Съветите на психолога Лилия Стоянова: Три ключови признака, че детето се нуждае от помощ и подкрепа

- Г-жо Стоянова, има ли издайнически белези, по които родителите да се ориентират, че детето има нужда от професионална психологическа помощ?

- Да, има няколко признака и методи, по които може да се установи дали детето има нужда от психолог. Най-общо, признаците могат да бъдат свързани с емоционалното, поведенческото и социалното му развитие. Ще посоча някои ключови сигнали. Първият и най-видимият е промяната в поведението - внезапни изблици на гняв, агресия или разстройване без видима причина; затваряне в себе си (изолация от приятели и семейство или намалена социална активност); рязка промяна в интересите (загуба на интерес към хобита, игри или забавления, които досега са били харесвани). Вторият, също видим признак, са проблемите в училище.

Те включват трудности с концентрацията и ученето, спад в академичните постижения, дори може да се стигне до нежелание да посещава училище.

Всичко това може да избие и в проблеми със съучениците, изразяващи се в конфликти с други деца и трудности в общуването. Третият признак са физически симптоми, които на прима виста нямат медицинско обяснение. Включват чести оплаквания от главоболие, болки в корема и др. Може да се появят и разстройства на съня - трудно заспиване, често събуждане през нощта, кошмари. Тук спадат и промените в хранителните навици като липса на апетит или обратното - преяждане.

Емоционалните признаци също не са за подценяване. Ако детето проявява необичайно високи нива на тревожност, страх от определени ситуации или хора, продължителна тъга, усещане за безнадеждност, плачливост, апатия, родителите обичайно се чувстват като в капан. Ситуацията още повече се утежнява, ако възрастният и детето/младежът имат трудности в комуникацията помежду си или пък малкият човек изпитва затруднения да сподели как се чувства. А най-тежкият вариант е, когато детето просто не желае да говори с родители, учители или друг възрастен.

Душевният дискомфорт може да регресира до типичното детско поведение,  характерно обаче за много  по-ранен период. Имам предвид мокрене на леглото или смучене на пръста например.

- Всичко звучи много страшно, особено ако става въпрос за собственото ти дете. И тук идва резонният въпрос „Какво да правим?“, ако сме припознали детето си в горните описания? Какъв е планът за действие?

- Да, има ориентировъчна схема на действие и тя изглежда по следния начин: Наблюдение на поведението на детето, Разговор с него, за да разберете какво го тревожи, Консултация с учителите (те често имат много добра представа за социалното и емоционалното поведение на малкия човек извън комфорта на дома). Следващата стъпка е консултация с педиатър, за да се изключат здравословни причини и тогава идва посещението при детски психолог.

- Родителите обаче лесно могат да се заблудят за симптомите. Къде е границата между капризното, разглезено или отегчено дете и такова, което „крещи за помощ“?

- Границата действително е много тънка и често зависи от контекста и интензитета на поведението. При капризните деца това поведение е моментно и е свързано с конкретна ситуация - отказ да приеме ограниченията или когато не получава това, което иска. Разглезването пък често е резултат от липса на дисциплина и последователност в родителството. Отегченото дете често страда от липса на предизвикателства и стимули. Детето, което „крещи“ за помощ, може да прилича на всички гореизброени, но в основата на поведението му има по-дълбоки причини. Проявите му обикновено са постоянни и необясними за околните. В този случай подрастващият не може да се справи сам. А родителите и други близки могат да помогнат, стига да разберат, че наистина става въпрос за психологически проблем или травма. Показателна в това отношение е продължителността на неприемливото поведение. Ако то не се повлиява за дълъг период от време и въпреки приложените методи като дисциплина, обяснения или удовлетворяване на нуждите, това може да е знак, че има нужда от намесата на психолог. Защото, имайте предвид, че детето, което „крещи“ за помощ, както вие се изразихте, може да показва и доста екстремни емоции - от постоянна тревожност до внезапни изблици на плач или гняв, които не съответстват на ситуацията.

- Има ли универсално правило как да се държат родителите с децата си, за да не се стига до крайности? Те трябва да бъдат авторитети, да стоят на пиедестал или пък да се държат като приятели?

- Ключът е в баланса! Приятелството с децата създава близост и доверие, а авторитетът осигурява стабилна структура и сигурност. Но най-успешният подход  е именно златната среда - родителите да могат да говорят открито с децата си за техните проблеми и емоции, но също така да ги научат на отговорност и да ги държат отговорни за своите действия. Възрастните трябва да поставят ясни граници и последователни правила, но в същото време да показват подкрепа и обич.

И не на последно място - родителите трябва да се научат на прословутото „слушане с разбиране“ в комуникацията с по-малките. Точно това, на което учат децата в училище.

- За нервността на децата често обвиняваме електронните устройства. Знаем, че са вредни, знаем, че трябва да ограничим ползването им, но не знаем как. Сякаш ни е страх от гнева на собствениците ни наследници. Да поговорим за „екранните деца“.

- Телефоните, таблетите, компютрите са неразделна част от ежедневието на много деца. Те могат да бъдат полезни за учене и развлечение, но прекомерното им ползване води до редица негативни ефекти като проблеми със съня, с вниманието, социализацията, както с психическото, така и с физическото здраве. Като съвети към родителите бих изброила няколко неща.

Определете ясни правила и граници за екранното време.

Например: „Можеш да ползваш телефона за един час, но след като си напишеш домашните“.

Не забравяйте да обясните и да се аргументирате защо това се налага.

Друго семейно правило може да бъде: „Без устройства  в трапезарията по време на закуска, обяд и вечеря“. Най-важен е личният пример обаче. Не бива да забранявате телефона на детето си, а в същото време да го ползвате вие. Винаги може да измислите и алтернативни активности. За някои ще прозвучи изтъркано, но въведете ден или час за общи семейни настолни игри например. Използвайте награди за мотивация. За да сте наясно дали детето прекалява с устройствата, инсталирайте приложение за контрол на екранното му време screen time или google family link например.

Дори и да стигнете до консултация с психолог, родителите трябва да са наясно, че трябва да участват активно в процеса. Както преди това, така и след това!

Лилия Стоянова е психолог-консултант и хипнотерапевт в Пловдив. Работи и като училищен психолог в ПГО „Ана Май“.

Изучавала е Обща психология, детска психология, позитивна психология. В момента се обучава по невропсихология към МУ Пловдив. Това е науката, която изследва връзката между човешкия мозък и поведението. 

Насочила се към психологията след 10 години работа като икономист и раждането на дъщеря ù. 

Работата на Лилия Стоянова е ориентирана към децата, както и към взаимоотношенията в семейството. В момента създава учебен център за деца от 1. до 12. клас, където наред с различни психологични обучения ще има групи с деца за личен пример за добро поведение и етикет.  

Кабинетът ù се намира в Пловдив, на ул. „Сливница“ 3 (до Новотела).

Телефон за връзка 0886 00 00 78.

Снимки от Валентина Биларева