Във времето, когато изкуственият интелект настъпва и „универсалното“ писане залива литературния пазар, една неголяма по обем книга е със заявка да разтърси читателите. Това е книгата „Татко“ от Антон Баев. Съдържа #33 стиха на (за)минаване, #10 разказа с посвещение и #11 Canti Dei Morti. Писана след загубата на човека, след когото цялата вселена не е същата.
„Тази книга е писана след допира до смъртта, отвъд. Колко близо са родилният вик и оплакването. От тях се ражда музиката“, пише авторът.
Това е книга за изпращането и оставането.
Това е книга за четирите посоки на света, за голобрадите ангели и брадатите герои, които се бръснат, като ги качат на небето – тази пета посока на света. Това е книга за бабите и дядовците, които са били майки и бащи, а преди това момичета и момчета. Това е книга за страховете и надмогването им, защото „Колумб не може да умре!“, както викат децата в последното, десето посвещение в книгата.
Една трагична и светла книга, защото как да видиш светлината на отвъдното, ако не си напуснал мрака на отсамното.
Прочетете тази книга, за да се докоснете до смирението, от което започва другият живот.
Книгата е издадена от „Коала Прес“ и може да се поръча от издателството.
Първо посвещение
Малкото Панчаревско езероНа Георги и Биляна
Един мъж оставил прозореца на колата си отворен, качил се уж за малко до мансардата да вземе нещо, но забравил какво, засуетил се из разхвърляната стая, та я разхвърлял още повече и тогава ударил един дъжд…
… зачаткал бил като патрони за дивеч по плексигласовия покрив на терасата му, че чак го нацепил, и така бил гърмял като сватбарин цяла неделя ли, две ли, мъжът не помнел точно, нали бил забравил и какво му трябвало да вземе, но все пак усетил се бил по едно време, че спрял, слънцето по детски подало любопитната си глава през дупките на плексигласа, и тогава решил да слезе пак на земята, да се разкърши малко по стълбите, пък що да не скочи с колата си до Панчарево, ей го де е езерото с рибите…
… но когато рекъл да отвори колата, видял бил отвътре цяло езеро с риби, жаби и рачета, сетил се бил отведнъж, че бил забравил прозорчето отворено (това до шофьора, малкото триъгълно прозорче, дето се отваряло с отделна ръчка, когато му се припушило, нали колата била стара като него самия, но още вършела работа, що да я хвърля), и оттам, разбирате ли, да вземе да влезе тоя дъжд като воден дух, змей направо, цял потоп, и както ви казах, да вземе да направи едно езеро вътре, седалките били като подводни камъни, само лостчето за скорости подавало едва-едва глава като плувка на въдица…
… че кога било минало това време – цял воден свят се създал от две капки дъжд, рекъл си, така ли се създават световете, запитал се, но докато да дочака отговор, една рибка, златна ли била, сребърна ли, или направо русалка, да вземе да си подаде главата от водата и да му каже Не отваряй вратата, че ще ни издавиш, нали хората се давят в мокрото, а рибите – на сухо, и пак се шмугнала като змийче в нейното си подводно светче…
… а мъжът пък внезапно се сетил как като дете, когато вуйчо му го учел да плува в голямото езеро, да вземел да се изхлузел от поясчето и да потънел за миг до самото пясъчно дъно, тъкмо да походел по него между камъните, когато две ръце-клещи го били стиснали и след миг ли, два ли, вече не помнел времето, но плюел вода на сушата и викал уйчо, уйчо, идях ибите…
… а вуйчо му, първокурсник по медицина, се бил уплашил яко, това дете откачи, рекъл си, сега какво щял да казва на татко му, който му го бил оставил да го гледа, докато с майка му заминали на някаква екскурзия в друг един свят, така и не разбрал как се е оправял вуйчо му с техните после…
… но сега какво да правел – да се гмурнел ли при рибите отново, там е толкова тихо, тихо, място има за всички, или да останел още малко тук, на сухото, ей тъй, да покрачи още малко, още малко по земята, все ще стигне Панчарево, ей го де…
… и тогава пеш бил тръгнал най-после, хайде, ей го де, рекъл само.
14/09/24
Кръстовден
Снимка, 19#62
Чернобяла снимка, изпратена по мейл,
отпреди 63 години, уточнява подателят:
баща ми и майка ми на по 22, някъде
в Родопите, изгубили пътеката, пише
подателят (тяхна връстничка впрочем,
прибавя), но аз не я познавам, не ги
познавам още, още не съм се родил;
още трима са на снимката, ако не броим
кучето и фотографа – Великолепната седморка
не е дошла по тез земи все още, има време,
(стив маккуин, юл бринър с три момичета,
фотограф и куче); баща ми е крайният вляво
(не мога да го сбъркам, макар че никога
не съм го виждал на 22), майка ми –
предпоследната вдясно, до нея – мъж
с куче; между двамата – две момичета:
това е заснел фотографът, отзад – планината,
отпред – язовир, седят върху бента, падането
на водата не се чува, споменът нахлува:
мъжът (отдясно) пуши, баща ми (отляво)
пуши, (впрочем държат цигари на снимката,
няма дим); между татко и мама – двама души
(момичета). Снимка отпреди да се родя…
Сякаш съм фотографът, който е невидим,
(дим няма) но всеки знае,
че иде…
Всеки спомен ни изчиства от излишни
подробности: глас, жест, мимика, поза…
Странно, но човека, който помним,
е сякаш по-добър от този, с който сме,
но…къде са изчезнали другите трима
от снимката (без да броим фотографа
и кучето)? Какво предстои да се случи?
Крайният вляво и предпоследната вдясно
може би стават заедно,
но това го няма на
снимката, това е
бъдеще време,
а снимката
свършва
тук –
единствената,
на която
не са
един
до
друг.
05/09/24
Пияница се движи по улицата, в сутрешните часове, студ, навън е -5 градуса, лицето му цялото в охлузни рани и засъхнала кръв, край него минава патрул, вижда го и спира. - Господине, добре ли сте? Той отвръща: - Да. - Какво ви сее случило господине, изглеждате ужасно, да повикаме ли бърза помощ? - Нее. - Да не са ви били хулигани? - Не блъснаха ма два бордюра и един стълб.
още вицове