Тезеят в лабиринта на неочовеченото човечество ВИДЕО/СНИМКИ

Романът „Тезеят в своя лабиринт“ излиза по книжарниците на 19 ноември, издаден от ИК „Хермес“. За книгата разговарят издателят Стойо Вартоломеев и писателят Красимир Димовски на територията на „малкото човечество“ - между Могила и Могилчица. Истински там са камбанарията, училището, река Мусина и двете планини, останалото е въображение.  

Стойо Вартоломеев: Отново малкото човечество е в центъра на новата ти книга - светът, заключен между голямата планина Могила и малката Могилчица, с много колоритни персонажи, както в предишните „Момичето, което предсказваше миналото“ и „Ловецът на русалки“. Как в романа „Тезеят в своя лабиринт“ се появи тази идея за ​Дневника, и то за дневник, изписан не с думи? Дневникът стои в основата на този роман, носи голямо послание… 

Красимир Димовски: Нещо трябваше да вкара този мъж ​- Тезеят, в лабиринта от събития. И това се случва до реката ​- образ, натоварен с много символика и загадъчност. В реката не можеш да влезеш два пъти, казва Хераклит, но Тезеят го опровергава. С не по-малко загадъчния дневник, който намира във вира… Това го бях виждал някъде ​- изтървана във водата папка, опитах да вкарам това видение в разказ, после в новела, а то си намери мястото в романа. Кой е писал този дневник, загубил ли го е, или пък е искал да бъде намерен точно от Тезеят, защото съдържа послание… Това дневникът на Пагане ли е, или на момичетата, прекарвани от пришълците през реката ​- тези въпроси повличат събитията, в чийто водовъртеж попада героят.

 - Това е част от завръзката в романа, но любопитното е, че Дневникът -оказва се, не е изписан с думи… Как те осени тази идея?

 - Търсех нещо, което е по-универсално от думите, все пак думите се нуждаят от превод. Вероятно са възникнали по неволя, когато праисторическите хора е трябвало да „организират“ лова, а много по-късно, осъзнавайки,  че и пълната душа е толкова важна, колкото и пълният стомах, се е появила и първата дума за любов. Така мисли и Тезеят ​- този неук мъж, но с остър ум и въображение. Та така - би ли достигнала до нас Илиадата например, ако не бяха изобретени буквите? Може ли едно събитие или едно послание да се предаде без думи? Оказва се, че може - така излиза, когато най-накрая Тезеят се престрашава да отвори Дневника…  

- Това е част от голямата загадка в романа ​- посланието в този дневник. Това може би ти даде възможност да включиш в повествованието тези кратки, изящни, философски натоварени текстове, бих казал - подобни на приказки, за различните планети?

 - Да, подобни на кратки приказки. Но те уверявам, че от територията на малкото човечество - високо в планината, където сме сега с теб, вечер могат да се видят планети. Тук нощното небе слиза най-ниско и разкрива някои от своите тайни, невидими от осветените с електричество градове. Виждал съм тези планети като малък, изнамирах ги между едрите звезди и голямата луна, която съм опитвал да допра с ръка. Тези планети бяха съвсем реални. Енергията на въображението не може да бъде разрушена или създадена, само преминава от една форма в друга. Е, при мен премина в планети. Същите, които вижда и Тезеят, с техните човечества, когато вече  е облъчен от Дневника. Така се раждат и приказките за тях, дори има и едно намигване към „Малкият принц“ на Екзюпери, който, естествено, Тезеят не е чел, тъй като силата му не е в буквите. Но пък може да поема различните светове, които влизат в него. 

Реката Мусина

 - И аз съм имал такова усещане. Когато съм бил дълбоко в планината нощно време, звездите ти изглеждат много близки, имаш чувството, че ще протегнеш ръка и ще ги докоснеш. 

Освен Дневника обаче, кoйто наистина завързва възела в романа, другият възел, който също е много здрав, е самият герой ​- Тезеят. Първо, имаше ли физическа проекция този персонаж, някъде виждал ли си подобен герой, който да ти даде първоначален тласък на повествованието​? Срещал ли си подобен човек, който да те подтикне да го допишеш? 

 - Сред малкото човечество преди много години живееше един подобен мъж. Живееше сам, отшелнически, в една обрасла с повет и бръшлян къщичка. Беше набит, як, за физическата му сила се носеха легенди. Затова и децата се отнасяхме към него със страхопочитание, хем гледахме да не го срещнем по улиците, хем - победени от любопитството - понякога му гостувахме. Той имаше една опърпана книжка, разлистваше я пред нас, но не можеше да чете. Но затова пък умееше да разказва. Вече не помня за какво точно ни говореше, но сме го слушали захласнати, понякога оставахме до късно и бабите идваха да ни прибират, а на връщане и добродушно го кълняха. Не им допадаше много този мъж, не знам защо. И тук споменът свършва. Тезеят е измислен герой, тръгнал от този блед образ. Всъщност тръгнах да го доизмислям, но постепенно той сам се досъздаде. И вече ми е много близък този странен, загадъчен мъж, неук, но с остър ум и безпределно въображение.

Могила

 - Този странен герой, неграмотен, а в същото време с невероятно силна ценностна система, наложена  в малкото човечество, в обкръжението му. Затова, когато се оказва, че няма кой да спаси красивата Пагане, той се чувства длъжен да го направи… 

 - И това му докарва всички беди на главата. Разбира се, нещата се оказват много по-сложни - искала ли е тя да бъде спасена, обича ли го, или го презира, предава ли го, или му помага… Сложна любов, заплетена, ако странните им отношения могат да се нарекат така. 

Могилчица

 - И оттук алюзиите с древногръцката митология - Тезей, Ариадна - едно от многото имена на момичето с цигулката, лабиринтът…

 - Има ги, да. Но по-скоро като полъх. Ветровете, които изграждат тези образи, които съставят немирната, неспокойна тяхна плът, са други - те идат от земята между Могила и Могилчица.

А лабиринтът, ако може условно да го наречем така, започва за Тезеят още от тавана на училището, където той лази в тъмното и наднича през изпотрошените летви към стаите, за да открие отвлечено ли е там момичето с много имена, момичето с цигулката, което го е запленило. Но както пише Митко Новков: „в лабиринтите има само минотаври и генерали, тезеите действат инак - измъкват се от тях. Тезеят обаче се вмъква в лабиринта с всичката си сила…“. Вмъква се, за да спаси тази, която може би не иска да бъде спасена.

Да, странна и необичайна е любовта между Тезеят и Пагане. Или може би - любовта на Тезеят към Пагане.  От мига, когато той чува цигулката й, вижда я да свири, стъпила боса на клоните в ореха, високо над него, между листата, а ореховата светлина сякаш струи от бедрата й, от този миг животът му се преобръща. Преодолява „гравитаса“ - земното притегляне, и тръгва една педя над земята… При тази първа среща обаче Тезеят я вижда само до кръста, не вижда лицето й, очите й, косите й. И в стремежа си да я види „в цялост“, както казва той, започва да я търси и преследва - отвъд планината, из света, който се оказва и широк, но и тесен, приятен, но и мъчителен. Навлича си безподобни изпитания, само да може да зърне очите й…

Църквата

 - Така, да не издаваме дали все пак успява. Пагане е прекрасен образ, на противоречив, бих я нарекъл “грешна светица”. Тя носи любов, но носи и смърт, носи надежда, но и разочарование, носи преданост, но и предателство, иска да промени злото по своя странен начин, влизайки в него…  Как се появи този образ, имаше ли конкретна визия за такова момиче? Или може би ти си я видял някъде?

 - Персонажът е изцяло плод на въображението. Но този образ също се породи от един спомен. Като деца ходехме да крадем орехи, бяхме много пъргави, качвахме се и слизахме от дърветата  със светкавична бързина, гонени от стопаните. Така веднъж, докато се спасявахме, само за миг зърнах в клоните на ореха едно чудно красиво момиче, излязло като от приказка. Това беше - един миг. Повече не я видях, не съм и разпитвал за нея, защото в детството приоритетите са други. Та този мигновен образ, изграден от орехова светлина, често ме навестяваше през годините. И сега, когато си заживя в романа, се надявам да се укроти.

- Какво се оказа всъщност - че детството е големият живот на човека, а останалата част е довършване на живота?

 - Точно така, детството е големият живот. Останалото е едно дообясняване. Или поне стремеж да се завърнеш към първоначалното съвършенство. Пикасо казва: "На 12 години вече можех да рисувам като Рафаело, а ми бе нужен цял живот, за да се науча да рисувам като дете". А може би и целият живот на възрастния не е достатъчен за това, вероятно трябва да се продължи и в отвъдния. 

- В „Момичето, което предсказваше миналото“ детството е доминиращо като истории. В „Ловецът на русалки“ е запазен неговият цвят и мирис, а в „Тезеят в своя лабиринт“ вече е спомен за този мирис и цвят. Това особено проличава в двата персонажа - Тезеят и Пагане,  които са и в контрапункт, но същевременно са и заедно, които носят философията на романа и всичко минава през тях. Първите ти две книги бяха фокусирани върху малкото човечество, заградено от голямата планина Могила и малката Могилчица. Погледнато отвън ​- традиционни, а отвътре - колоритни персонажи. Това малкото човечество живее свой свят, с неговите представи за света, идващи откъм полето, като мъглата, наподобяваща океан. То има своя философия и свой начин на живот. Но ето че се появява голямото човечество. В първите две книги ​-само като епизодични срещи. Но сега, в романа, сблъскваш директно тези два свята - голямото човечество вече не идва на гости, не идва като представа, а нахлува агресивно. Защо се случва това? 

- Е, крайно време беше да се случи. То е закономерно. В един момент голямото човечество винаги нахлува - дали ще е в земите на Америка, на Австралия или в селцето между двете планини, но то се появява безцеремонно. Поне в повечето случаи. Тук то нахлува по странен начин, в образа на мутроподобните, които местните наричат Пришълците. За тях те са като от друга планета ​-застрашителни, но нелогични.  И сблъсъкът е жесток. Но за това най-добре може да разкаже Тезеят, който, по неволя, сам се превръща в пришълец, стигайки чак в Немско, до Вълшебната планина, както я нарича неговият спасител хер Детлев… В някакъв смисъл в приш​ълец се превръща и Пагане ​-момичето с много имена, което иска да превърне злото в добро по нейния си странен начин - влизайки в злото...

 - Всъщност това е традиционната битка в класическия й вариант - между доброто и злото, но необичайното тук е, че създаваш една нова дума. Тя не съществува в българския, а едва ли я има и в някой друг език. Опитал си се в романа да видиш какво се получава, ако двете думи, които са контрастни и противоположни, се съединят - използваш думата „дозло“. Обясни тази нова дума, която си въвел в българския език? 

- По-добре да попитаме Тезеят. Той мъчи да си обясни събитията, които го връхлитат, инстинктивно търси тяхната философия, значение, логика. Докато стига до извода, че в този световен водовъртеж вече не разбира кое е зло и кое добро, те си разменят местата, сливат се, менят си окраските.  Дори в любовта му към Пагане се случва това. Трябва ли да я спасява, ако тя не иска да бъде спасена, пита се той. В този смисъл, спасявайки я, добро ли върши или зло? И тогава произнася думата, чута от баща му: дозло.

А то е смъртно опасно за човечеството, понеже размива границите. В съвременния свят, подчинен на думите, които извират от всякакви платформи в непознати досега количества, дозлото се превръща в заплаха, не по-малка от една ядрена война и от един не​об​уздан изкуствен интелект.

 - Интересно е, че във втората част, особено към финала на романа, се оказва, че този неук мъж с остър ум има двойствена природа ​- визирам моментите, когато изпада в онова особено състояние, наподобяващо  транс, когато се превръща в съвсем друг човек. Откъде дойде тази идея - да дадеш едно друго пространство на този персонаж?

 - Да, това се случва във втората част на романа, мисля - логично. В един момент този сложен образ трябваше някак да излезе от кожата си, от черупката, да я разбие инстинктивно, без сам да подозира. И той го прави. Или пък го прави светът около него, или пък космосът над него… Но неизбежно идва мигът на преображението. Да речем, за това помага Дневникът, който той дълго носи под ризата си, за да е на сигурно място. Дневникът опира в голите му гърди и го облъчва с непознатата си енергия. И така нещата се превъртат…

 - Това е доста сложна метаморфоза в образа - точно когато читателят е придобил една представа за него, ненадейно се появява „другият“ му живот, другото му битие и съзнание. Дневникът всъщност пробива неговата защита, така ли?

 - Да, енергията от Дневника пробива дори неговата защита. С всички последствия от това.

 - Много ми хареса как финализираш романа. След всички преломни събития Тезеят отново се появява там, откъдето е тръгнал - до реката. И тук вече се случва нещо, което отново преобръща представите ни…

 - Тезеят става може би единственият човек на планетата, ко​йто влиза в реката два пъти. А когато дълго, волно или неволно, предизвикваш съдбата, тя ти отвръща. И в този случай тя отвръща зашеметяващо - с нещо, което силният неук мъж с остър ум най-малко е очаквал…  

 - Има ли главно послание в романа? Нещо, което много държиш да кажеш?

 - Всеки смъртен иска да каже нещо важно в своя си житейски роман. Но в селото на света писателят не играе ролята нито на попа, нито на даскала, нито на кмета. Той не кади тамян, не възпитава назидателно, не политизира. В селото на света, поне според мен, писателят има съвсем друга роля. Да го кажа така ​-до очовечава човечеството. Една неблагодарна, безкрайно трудна и отчайваща на моменти роля. И аз, според силите си, се мъча да правя това. Защото, ако изкуственият интелект се очовечи преди нас, това ще бъде краят ни. И вероятно - заслужен.

 - Или както е казал Екзюпери - опитомяване на човечеството. Имам чувството, че то е тръгнало към своята бездна в различи аспекти и ще падне в нея, ако по някакъв начин не се опре на природата, на това, което е съществувало  хиляди години преди него и което не се интересува от временните му състояния, от амплитудите в обществения живот. Но в крайна сметка, писателят не е длъжен да синтезира посланието си извън книгата. Откриването му е работа на читателя. Особено когато припознае в текста част от своята съдба. Писателят пише книгата, но читателят я довършва.