Звездата от Младежкия театър Александър Хаджиангелов: От сервитьор станах актьор, приятно е да те сравняват с Ал Пачино

Почитателите на Мелпомена в столицата познават Александър Хаджиангелов от сцената на Младежкия театър, където е изиграл над 20 роли. Във филма „Радиограмофон“ младият актьор  впечатли любителите на киното с ролята си на Али - бащата, който с опасност за живота си предприема тридневно пътешествие през охраняваните от военните планини, за да стигне до най-близкия град и да купи радиограмофон за своя син - обсебен от рокендрола, и човекът, който по време на комунистическия режим иска да върне усещането си за свобода. Без значение от цената, която трябва да плати.

Голямата част от българските зрители обаче забелязаха талантливия актьор в един от най-добрите сериали, правени през последните години - „Вина“. В двата ретроспективни епизода актьорът впечатли с образа на Марко - млад предприемач, който от бедно момче се превръща в един от най-успешните производители на вино преди 9 септември.

Александър Хаджиангелов завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ през 2011 г. в класа на проф. д-р Атанас Атанасов. След това започва в Младежкия театър „Николай Бинев“ в столицата, където работи до днес.

През 2016 г. получава една от най-престижните награди за актьорско майсторство - „Аскеер“ в категорията „Изгряваща звезда“ за ролята си в постановката “Пилето“ и номинация „Икар“ в категорията „Главна мъжка роля“ за същия спектакъл.

Зад гърба си талантливият актьор има още две номинации. През 2018 г. е номиниран за „Аскеер“ в категорията „Поддържаща мъжка роля“ за спектакъла „Петел“, а през 2020-а е с номинация за „Икар“ в категорията „Поддържаща мъжка роля“ в „Портретът на Дориан Грей“ за ролята на Базил Хоулърд.

Бил е преподавател по „Сценична реч“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в екипа на проф. Иванка Бенчева и в актьорските школи на  МОНТФИЗ в екипа на Антон Угринов.

Първите сценични изяви на Александър Хаджиангелов започват в ученическите години. „Майка ми беше учителка по литература и ръководеше театралната трупа в училище. Никога не ме е увещавала, но явно е видяла някакви заложби в мен и ми предложи да се запиша в състава <210> и да видя дали ще ми хареса. На празника на училището редовно правехме  детски постановки“, спомня си началото актьорът.

В Хуманитарната гимназия в родния Самоков Алекс, както го наричат всички, учи в паралелка с усилено изучаване на немски език. Там подготвили представление по пиесата на Недялко Йорданов „Вълкът срещу козата и трите <210> козлета“, с което отишли в Германия.

 „В Бремен бяхме поканени на техния годишен карнавал, по време на който представихме пиесата на немски език. Беше изключително впечатляващо преживяване. Заведоха ни в един бункер - помещение със стени, дебели цели 2 метра. Докато се оглеждахме, защото за пръв път попадахме на такова място, изведнъж пред нас се откри една малка сцена. Оказа се, че бункерът е даден за стопанисване на бременската театрална трупа, а тя го беше организирала като свое театрално пространство. Преживяването беше прекрасно и публиката много ни хареса“, спомня си актьорът.

Когато се върнали, изиграли представлението на български език и пред любителите на театъра в Самоков. Тогава за пръв път изпитал вълнението от аплодисментите на истинска театрална публика. След успеха на постановката с него се свързал Любомир Малинов, който водел театралната школа в читалището в Самоков. Предложил му да се включи в нея и да види дали ще му хареса. Така започнал да навлиза в света на Мелпомена и до завършването си участвал в три постановки.

“Към края на гимназията вече бях наясно, че театърът е моето нещо и че ще кандидатствам в НАТФИЗ. Моят ръководител Любомир Малинов ме подготви  за изпитите и ме приеха от първия път“, разказва Алекс.

Записва актьорско майсторство в класа на проф. Атанас Атанасов и четири години учи заедно с Владимир Зомбори, Христо Пъдев, Иво Аръков, Дария Симеонова и още много други колеги, повечето от които вече са се реализирали като успешни актьори.

- Алекс, има ли други актьори във фамилията ти?

- Не, но по някакъв начин бяхме свързани с изкуството. По майчина линия всички са учители, а дядо ми се занимаваше и с ковано желязо - изработваше фенери, свещници, рамки за огледала. По бащина линия повечето се занимават с рисуване - дълги години дядо ми е правил надписите за киното в Гоце Делчев, чичо ми е художник, баща ми също рисува добре, но страстта му и негова професия е археологията. Аз обаче не умея да рисувам или поне не мога да кажа, че бих успял да си вадя хляба с това. У дома всички четяхме много и може би по-скоро това изигра своята роля.

-   Младежкият театър е един от най-добрите и посещавани в страната. Как успя да започнеш да играеш в него?

-   Още като студент в Академията изиграх няколко роли в Младежкия. Първата беше в „Островът на съкровищата“. После участвах в „Малкият Мук“, а след Академията - и в „Карлсон, който живее на покрива“. Още докато бях студент, работех в театъра на половин щат и вече като дипломиран актьор реших да проведа разговор с тогавашния директор. Каза ми, че в момента нямат нужда от мен, и това ме изпрати директно в ресторантьорския бранш, който е запазена територия за актьори, които трябва да си помагат финансово. Така изкарах едно лято в пълно неведение и въпросът: А сега накъде?, стоеше пред мен с пълна сила. Един ден, докато работех в ресторанта, дойде един колега и ми каза да отивам бързо в Младежкия - имали нужда от още един актьор за новото представление и се сетили за мен. Тогава ми предложиха ролята в „Карлсон, който живее на покрива“, а след това и постоянно място в театъра.

-   В Младежкия театър винаги са играли актьори, които са популярни не само на сцената, но и в киното, и в телевизията. Трудно ли ти беше в началото?

-  Не бих казал, че ми е било трудно. По-скоро бях притеснен, защото още като студент един от любимите ми и най-посещавани театри беше точно Младежкият. Имах голям респект към колегите си, които много пъти бях гледал като зрител - изключително талантливи, с утвърдени имена. И в един момент трябваше да работя с тях на една сцена. Тогава почти нямаше актьор на моята възраст. Но пък ми беше приятно и вълнуващо. Постепенно се усетихме и до ден днешен се сработваме много добре. През годините успях да се докажа в работата си и те вече знаят, че могат да разчитат на мен.  

- Започнал си в театъра с детски постановки. По-лесно или по-трудно се играе пред деца?

- Не мога да кажа, че е по-лесно, но е много отговорно. Децата са по-импулсивни, по-експресивни, по-емоционални. Трябва да ги накараш още в началото да харесат това, което правиш, да приковеш вниманието им, да им стане интересно - загубиш ли този момент, после става много трудно да ги върнеш.  

-  Имаш над 20 роли в различни представления. Имаш ли образ, за който би казал, че е близък до теб, герой, с когото си приличате?

- Може би ролята ми в „Дон Кихот“, но такава, каквато я направихме в постановката с Веселка Кунчева като режисьор. Тя винаги има много особен поглед към всеки един текст, с който се захване, защото го прекарва през своя поглед. Никога не е като в оригинала. Тя се опитва да разкрие героите, като ги доближи до съвременността. Затова моят Дон Кихот не е точно такъв, какъвто го познаваме от Сервантес. Когато работехме по пиесата, основното беше да се запитаме имаме ли нужда от Дон Кихот и какъв би бил той днес. Ако е същият като на Сервантес, как ще го приемат хората днес, тези, с които би се срещнал в ежедневието. Докато работехме, намерих сходни мисли и поглед към света като неговите. Това как се опитва да вижда нещата откъм хубавата им страна, да не открива лошото в хората, а да вижда доброто в тях, да не престава да се бори дори тогава, когато почти няма надежда. Това са неща, към които и аз опитвам да се придържам в живота. Невинаги успявам, дори често ми се налага да взимам решения, които са в противовес с мислите ми, но това е нещо нормално за професията и живота ни.

-   Снимаш и в киното, участвал си в сериали, в късометражни филми. „Радиограмофон“ ли беше първата ти голяма роля?

-   Да. 2015-а беше една изключително интересна година, наситена с много ангажименти. Тогава излезе премиерата на „Пилето“, което беше изключително интересно представление, с много добър актьорски състав и направено с много хубава енергия. И по това време дойде предложението за „Радиограмофон“. Този филм и до днес си остава за мен едно от най-големите ми предизвикателства в киното - пълнометражен филм, с централна роля. В началото имаше интересен момент, когато режисьорът Рузие Хасанова леко притеснено ми каза, че ще трябва да се науча да кося трева с коса и да цепя дърва​. Беше много изненадана и облекчена, естествено, когато <210> казах, че това са неща, които мога да правя от малък. В този филм много ми помогна това, че съм от Самоков и от дете съм свикнал с планината. Косенето по ливадите и да се нацепят дърва за зимата са неща, с които свързвам моето детство. Иначе атмосферата във филма беше много различна - малко селце, с малко хора, които се познават помежду си, красива природа. А ролята ми на баща, готов на всичко, за да сбъдне мечтата на сина си, беше много емоционална. Героят ми Али трябваше в едни трудни тоталитарни години да предприеме истинско приключение. Три дни трябваше да върви през планината пеша, за да отиде до града и да купи радиограмофон на момчето си, което обича да слуша рок. Ако е имало нещо като предизвикателство за мен в тази роля, това беше, че трябваше да изиграя баща и семеен човек в условията на други порядки и преди да имам собствено семейство.

- Във "Вина“ за пръв път играеш главна роля в сериал. Направихте два страхотни ретроспективни епизода в един от най-добрите сериали през последните години. Образът ти на Марко беше наистина впечатляващ и много коментиран от зрителите в социалните мрежи. Как попадна в сериала?

- Опитът ми до този момент в сериалите беше предимно с епизодични роли, които по принцип не търпят развитие. Още от премиерата харесах “Вина” - интересен сценарий, добри актьори, вълнуващ разказ. Отдавна не бях гледал сериал, за който да бързам да се прибера, да си сипя чаша вино и да гледам след представление поредния епизод. В първия сезон на „Вина“ имах епизодична роля в ретроспективните сцени. И когато приех, не съм имал очаквания, че на някой ще му хрумне да развие тази линия. А идеята за тези два ретроспективни епизода се оказа много хубава. Още когато прочетох сценария, бях много впечатлен от езика, който беше архаичен и в същото време разбираем. Балансиран така, че да не ти пречи да следиш внимателно действието. Историята беше изключително интересна, преминаваше през целия живот на героите още от детството им. Не беше лесно - имахме само 10 дни, в които да заснемем тези два епизода, и нито ден повече. Благодарен съм на прекрасния екип на “Вина” за професионализма и хубавото преживяване. Изключително съм доволен от това, което направихме. Въпреки че съм много критичен към себе си, и винаги смятам, че нещо е можело да го направя още по-добре.

- Покрай сериала „Вина“ в социалните мрежи те сравняваха с младите Ал Пачино и Робърт де Ниро.

- Приятно е и забавно. Надявам се не само с някаква визуална прилика да съм се доближил до тези титани в киното, а и с актьорската си работа.

- Кино или театър?

- И двете. Никога не съм искал или мислел да избирам между тях. Факт е, че от години театърът е основната ми работа, но много бих се радвал да снимам повече. За мен това е не толкова добре изследвана територия и бих искал да я опозная повече. Киното е предизвикателство за мен, защото всичко се усъвършенства с практика. Дали ще дублираш, дали ще озвучаваш нещо, дали ще играеш на сцената, или ще снимаш в киното - всичко се усвоява с практика. Обучението и талантът са важни, но практиката е тази, която те развива.

- Би ли отказал роля, ако не ти харесва?

- Да. Все по-често. Понякога изборът е труден, компромисът е голям, а заплащането все така малко, но нужно. Надявам се това да се промени и повече актьори да отстояват себе си и работата, която вършат.

- След толкова роли в киното и театъра имаш ли сценична треска?

- Да си призная, аз сценична треска, както повечето хора си я представят, никога не съм имал. Винаги има вълнение, разбира се, но в повечето случаи съм емоционално събран. Особено когато имаме премиера. Виждал съм колеги със силно изразена сценична треска, треперене, притеснение, изпотяване, мислят, че са забравили текста си… и като излязат на сцената, все едно не е било. Спомням си колежка от трупата в Самоков, която буквално поглъщаше шоколади зад кулисите. Това не ми се е случвало, но тръпката и вълнението винаги ги е имало - особено преди премиери.

- Случват ли се изненади на сцената?

- Да, но най-хубавото е, че така всяко представление, макар и с малко, е по-различно от предишните. И това му е хубавото на театъра - жив е! Виждаш как представлението започва да се развива, става по-плътно, образите - по-живи…

- Известно време беше и преподавател в Академията. Трудно ли беше толкова бързо да застанеш от другата страна на процеса -  вече като преподавател?

- Никога не съм заставал пред студентите като човек с голям опит, затова гледах да подхождам повече като към колеги от моя клас. Беше предизвикателство да ги уча на това, което доскоро мен са ме учили по сценична реч. За мен остана като приятен период, но като че ли се случи прекалено рано за млад и прохождащ актьор. Кариерата ми точно в този момент започна да се развива, имах все повече роли, а с това - повече отговорности и по-малко време.

- Ти си от четящите млади хора, които все по-рядко се срещат. Остава ли ти време за четене с толкова много ангажименти?

- От няколко години записвам аудиокниги, което е свързано с доста четене на разнородна литература. Много се радвам, че в свободното си време, макар и от третия път, успях да прочета „Сто години самота“ на Маркес. После се чудех как не съм я прочел още от първия път - велика книга. Опитвам се да съм в крак и със съвременната българска литература.

- Семеен си, с актрисата Ния Кръстева играете заедно в Младежкия театър. Случва ли ви се да сте заедно на сцената?

- Преди - да. Откакто обаче имаме дете, ни се налага да се съобразяваме с ангажиментите си. Редовно ни се налага да се изправяме пред въпроса кой ще гледа детето, ще го приемат ли в детски ясли или градина и още куп такива неща. Съпругата ми се върна в театъра, но засега играем в различни постановки, не репетираме и не играем заедно за известно време, за да може единият от нас да е с дъщеричката ни.

- Как си почиваш?

- В последно време не успявам много да си почивам, но при всяка възможност пътуваме до Самоков. Там обичам да се занимавам с неща по къщата, двора… и така, като смесвам вида работа, се разтоварвам най-добре. Почивката за мен е по-скоро разнообразие - да си зает с нещо различно, което да те откъсва от ежедневието. Но разбира се, времето, прекарано със семейството, откриването на света от дъщеря ми и неизчерпаемата <210> енергия е това, което ми дава сили всеки ден.